Това вероятно не беше нещо, за което ще пише на родителите си. Те почти сигурно знаеха.
Той се измъкна от леглото. Стаята беше душна и гореща, със спуснати завеси.
Зад гърба си чу как Ангуа се изтърколи в хлътнатината, освободена от тялото му.
После, с две ръце и значителна сила, той дръпна завесите и пусна кръглата, бяла светлина на пълната луна в стаята.
Зад гърба си сякаш чу Ангуа да въздъхва на сън.
В равнината навън имаше гръмотевици. Керът виждаше светкавици да съшиват хоризонта и подушваше дъжда. Но въздухът на града беше спокоен и нажежен, още по-горещ от далечната перспектива за буря.
Университетската Кула на Изкуствата изникна черна пред него. Виждаше я всеки ден. Тя стърчеше над половината град.
Зад него леглото каза „скръц“.
— Мисля, че ще има… — започна той и се обърна.
В момента, в който се обърна, той пропусна проблясването на лунната светлина върху метал откъм върха на кулата.
Сержант Колън седеше на пейката извън нажежения въздух на Наблюдателницата.
Някъде отвътре се чуваше чукане. Къди беше влязъл вътре преди десет минути с торба сечива, два шлема и целенасочено изражение. Да пукнеше, ако знаеше върху какво работи малкият му дявол.
Той заброи отново, много бавно, като отмяташе имена върху дъската си.
Нямаше съмнение в това. Сега Нощната Стража имаше почти двайсет члена. Може би повече. Детритус беше стигнал критична точка, като беше заклел още двама човека, още един трол и дървено чучело от пред „Коркочорапно Гиздаво Облекло и Сие“.33
Ако продължеше така, биха могли да отворят старите Наблюдателници близо до главната порта, точно както в старите дни.
Той не можеше да си спомни кога Стражата е имала двайсет човека за последен път.
Всичко това изглеждаше добра идея навремето. То определено слагаше капака на нещата. Но на сутринта Патрицият щеше да чуе за това и щеше да настои да види старши офицера.
А Сержант Колън не беше съвсем наясно в съзнанието си кой е старши офицерът в момента. Чувстваше, че това трябва да е или Капитан Ваймс, или, по някакъв начин, който не можеше точно да определи, Ефрейтор Керът. Но капитанът го нямаше, а Ефрейтор Керът беше само ефрейтор, и Фред Колън имаше ужасното предчувствие, че когато Лорд Ветинари извикаше някого, за да бъде ироничен с него и да каже неща като: „И кой ще им плаща надниците, моля?“, това щеше да е той, Фред Колън, дето абсолютно и без майтап ще го пуснат по Анкх без гребло.
Освен това им се свършваха чиновете. Имаше само четири чина под чин „сержант“. Ноби посрещаше на нож който и да е друг да бъде произведен ефрейтор, така че имаше известно количество задръстване по стълбицата на кариерата. Освен това някои от Стражите си го бяха сложили в главите, че начинът да бъдеш повишен в чин, е да доведеш половин дузина нови стражи. При сегашния ритъм на развитие на Детритус, той щеше да е вече Висш Върховен Генерал-Майор преди края на месеца.
А това, което правеше всичко много странно, беше, че Керът все още си оставаше…
Колън погледна нагоре, когато чу дрънчене на счупено стъкло. Нещо златно и неясно се хвърли през един горен прозорец, приземи се в сенките и избяга, преди той да различи какво е.
Вратата на Наблюдателницата се отвори с трясък и се появи Керът, със сабя в ръка.
— Къде отиде? Къде отиде?
— Н’нам. Какво, по дяволите, беше това?
Керът спря.
— Хм. Не съм сигурен.
— Керът?
— Сержант?
— На твое място бих си облякъл нещо, момче.
Керът остана загледан в предутринния мрак.
— Искам да кажа, обърнах се и то беше там, и…
Той погледна надолу към сабята в ръката си, сякаш не беше осъзнал, че я носи.
— О, проклятие!
Той изтича обратно в стаята си и си награби панталона. Докато се напъхваше в него, внезапно усети една мисъл в главата си, ясна като лед.
Ти си надут глупак, ето какво си. Грабна сабята машинално, нали? Всичко обърка! Сега тя избяга и никога повече няма да я видиш!
Той се обърна. Малко сиво куче го наблюдаваше внимателно от вратата.
33
И даде началото, дълго след като събитията, описвани тук, приключиха, на една Анкх-Морпоркска народна песен, оркестрирана за подсвиркване на тенекия и носов пасаж:
Всъщност, тя никога не стана популярна.