Точно в определеното време по пътя се зададе на велосипед някакво момче, намери картонената кутийка до кола, пъхна в нея загънато листче и отпрати пак към града.
Аз изчаках един час, за да не ми изиграят някой номер. След това слязох от дървото, прибрах листчето, сниших се и по оградата, по оградата, та в гората. След половин час бях вече в пещерата. Отворих бележката, приближих се до фенера и я прочетох на Бил. Тя беше написана с мастило, с доста разкривен почерк, и по същество гласеше следното:
„До двамата разбойника
Господа, с днешната поща получих писмото ви във връзка с откупа, който искате, за да ми върнете сина. Цената ми се струва височка, затова ви правя контрапредложение, което, надявам се, ще приемете. Ако доведете Джони в къщи и ми платите двеста и петдесет долара в брой, готов съм да ви освободя от него. По-добре да дойдете нощем, защото съседите смятат, че той просто е изчезнал и ако видят някой да го връща, не отговарям какво може да се случи на този някой.
— Карамба! — извиквам аз. — Що за нахалс…
Но в този миг поглеждам Бил и млъквам. В погледа му се чете такава отчаяна молба, каквато не съм виждал в очите ни на безсловесно, ни на говорещо животно.
— Сам — казва той, — какво са в края на краищата двеста и петдесет долара? Пари поне имаме. Още една нощ с това хлапе, и аз ще отида в лудницата. Според мен господин Дорсит е не само истински джентълмен, но и човек с широки пръсти, щом ни прави такова великодушно предложение. Нали няма да пропуснем тази чудесна възможност, а?
— Да ти кажа право, Бил — отговарям аз, — това сладурче и на мен нещо започва да ми действува на нервите. Ще го заведем у дома му, ще платим откупа и си обираме крушите.
Отведохме го още същата вечер. Подлъгахме го да тръгне, като му казахме, че баща му му е купил пушка със сребърна инкрустация и мокасини и че на другия ден ще отидем на лов за мечки.
Точно в дванадесет часа почукахме на вратата на Ебинизър. И в минутата, в която според първоначалния ни план аз би трябвало да измъквам хиляда и петстотинте долара от кутийката под дървото, Бил вече броеше двеста и петдесет долара в ръката на Дорсит.
Когато хлапето разбра, че се готвим да го оставим у дома, зарева по-силно от орган и се впи като пиявица в крака на Бил. Малко по малко баща му го отлепи — като лейкопласт.
— Колко време можете да го удържите? — нита Бил.
— Не съм вече силен както някога — казва старият Дорсит, — но мога да ви гарантирам десет минути.
— Предостатъчно — казва Бил. — За десет минути аз ще прекося Централните, Южните и Среднозападните щати и спокойно ще се добера до канадската граница.
И макар нощта да беше много тъмна, Бил — много дебел, а аз — много добър бегач, трябва да ви кажа, че успях да го догоня чак на миля и половина от града.