Взе куфарите си от лентата и остави на багаж всичко, с изключение на обемистото дипломатическо куфарче. Избра си място в ъгъла на салона за заминаващи и се замисли над действията си през последните няколко дни.
Шефът на Държавна сигурност не му бе казал нищо съществено. Истината бе — не че той бе готов да я признае — че той имаше достатъчно главоболия в страната, за да се безпокои и за онова, което става навън. Беше дал на Ал-Обайди загубила своята актуалност инструкция за предпазните мерки, които пребиваващите в Европа иракчани би следвало да вземат, сред които имаше препоръки от рода на това да не се пазарува в магазините на „Маркс енд Спенсър“ или да не се осъществяват безразборни контакти с чужденци. Второто, което му бе дал, бе остаряла колекция от снимки на активни агенти на Мосад и ЦРУ, действащи на континента. Ал-Обайди бе прегледал набързо фотографиите и по външния вид на хората бе заключил, че повечето от тях сигурно отдавна са се пенсионирали или може би дори са умрели от старост.
Заместник външният министър се бе държал любезно, но съвсем не приятелски. Беше му дал няколко полезни съвета как да се държи в Париж, бе споменал кои от посолствата там биха проявили склонност да осъществят някакво съдействие, въпреки неопределения статут на Отдела, и го бе предупредил кои няма да си мръднат и пръста. Когато разговорът им се пренесе върху йорданското посолство и иракската пристройка към него, той набързо бе споменал по няколко думи за всеки от действащия персонал там. От разказа му се разбра, че е оставил госпожица Ахмед с указания да осъществява минималните функции, без които Отделът можеше да бъде затворен. Описа я като съвестна и изпълнителна. За готвача каза, че бил ужасен, но общителен, а шофьора окачестви като глупав, но смел. Завоалирано го предупреди да внимава с Абдул Канук, главния администратор — прекрасна титла, твърде слаба, за да изрази истинската му роля там, и спомена, че единственото му достойнство била далечната му роднинска връзка с президента. Като дипломат от кариерата заместник външният министър се въздържа да изкаже в явна форма по-определено лично мнение, но погледът му каза на наблюдателния Ал-Обайди всичко, което му трябваше да знае. Когато си тръгна, секретарката госпожица Саиб му връчи папка, оказала се извор на безценна информация как да се оправя в Париж без приятели, кои места може да посещава и да бъде добре приет, и кои да избягва на всяка цена.
Може би госпожица Саиб бе трябвало да включи Швеция в списъка на последните.
Ал-Обайди не бе тръгнал на път с особени безпокойства, понеже не бе възнамерявал да остава в Швеция повече от няколко часа. Вече бе осъществил контакт с главния инженер на „Свенхалте АС“, който го бе уверил, че не е споменавал за обаждането му по телефона пред господин Рифат, когато той се бе появил за втори път във фабриката. Този човек освен това бе потвърдил, че Мадам Берта — той упорито продължаваше да нарича сейфа с това странно име — вече е на път за Багдад.
— Моля пътниците за Стокхолм…
Ал-Обайди стана, проби си път към обявения изход, показа бордната си карта и намери мястото си до прозореца в салона за туристическа класа. Не можеше да си позволи да пътува в обичайния за дипломат лукс на бизнес класата, понеже не смяташе да декларира разходите за билета като служебни.
По време на полета над Северна Европа мислите на Ал-Обайди се отклониха от Багдад и се насочиха към уикенда, прекаран заедно с майка му и сестра му. Точно те му бяха помогнали да вземе окончателното решение. Майка му никога не бе показвала дори най-малко желание да изостави уютния си малък дом в покрайнините на Багдад и за нея мисълта да се премести в Париж бе направо абсурдна. Така Ал-Обайди бе осъзнал, че няма никакъв шанс да избяга, следователно бъдещето му беше в Ирак, значи трябваше да се стреми към назначаване на сигурна високопоставена длъжност в рамките на Външно министерство. В душата му нямаше и грам съмнение, че е в уникалното положение да окаже на президента неоценима услуга, която би го издигнала в очите му и, кой знае, може би дори би му дала шанса да е следващият външен министър. В края на краищата сегашният заместник трябваше да се пенсионира само след две-три години, а в Багдад никой не се изненадваше на внезапните повишения.
Когато самолетът кацна в Стокхолм, Ал-Обайди слезе и този път се възползва от изхода за дипломати, за да се спаси от навалицата.