— И колко още ще ви трябва, за да приключите и с имената? — попита Декстър.
— Вие сте по-лош и от папа Юлиан Втори, който е проглушил ушите на Микеланджело с единствения въпрос кога най-сетне ще свърши с тавана на Сикстинската капела — престорено въздъхна Долара.
Икономът взе празната му купичка.
— Имената — настоя Декстър.
— „О, нетърпеливий и лишен от всякаква изтънченост човече!“
— Шоу — вметна Скот.
— С всяка следваща минута започвате да ми харесвате все повече и повече — погледна го Долара.
— Имената — упорито повтори Декстър.
Чарлз сложи на масата дълбок съд. Без подкана Долара си сипа пръв и каза:
— Сега вече схващам защо сте заместник-директор. Не разбирате ли, господине, че върху оригиналния документ са изписали имената си петдесет и шестима и всяко едно от тях, повтарям, всяко едно без изключение, представлява едно малко произведение на изкуството? Нека ви го демонстрирам, ако ми бъде разрешено. Хартия, Чарлз, настоявам за хартия.
Икономът взе бележника от масичката с телефона и го остави до О’Райли. Долара извади от вътрешния си джоб писалка и започна да пише. След малко показа на двамата си сътрапезници какво бе написал: „Г-н О’Райли има правото да ползва служебния хеликоптер, когато пожелае“.
— И какво, ако смея да запитам, доказва това? — осведоми се Декстър.
— Търпение, господин Хъчинс, малко търпение — отговори Долара, откъсна нов лист от бележника и се разписа първо с подписа на Декстър Хъчинс, а после смени писалката и написа „Скот Брадли“.
А след това им подаде листа за оглед.
— Но как… — запъна се Скот.
— Във вашия случай, професоре, нищо по-лесно. Трябваше ми само един поглед в книгата за посетители на входа.
— Само че аз не се разписвам в нея — подчерта Декстър.
— Съгласен съм, че това би изглеждало странно за заместник-директора на ЦРУ — каза Долара, — макар че когато става дума за човек като вас, не би ме изненадало нищо. И все пак, господин Хъчинс, вие имате вбесяващия навик да се разписвате върху всяка закупена от вас книга. Предполагам, че когато става дума за първи издания, това ви дава възможно най-дискретния шанс да постигнете известност. — Той направи кратка пауза и продължи: — Но нека продължа по същество. Заповядайте да добиете лична представа за мащаба на задачата, пред която съм изправен. — Без предупреждение Долара сгъна салфетката си, стана от масата, забравил за ястието, и излезе от стаята.
Сътрапезниците му скочиха и без да кажат нито дума, го последваха в западното крило, изкачиха късото каменно стълбище и влязоха в приспособеното за ателие помещение.
На голяма чертожна маса под ярката светлина на настолна лампа бе разпънат пергаментът. Двамата прекосиха стаята, наведоха се над масата и внимателно разгледаха завършения документ. Под изписания текст бе оставено голямо празно място, където с кръстчета бяха маркирани местата на петдесет и шестте подписа.
Скот изпита искрено възхищение от работата.
— Как така не сте… — започна той и се запъна, търсейки подходящите думи.
— Как не съм се захванал с достойна работа? — попита Бил Долара, досещайки се какъв е недоизреченият въпрос. — За да свърша един ден като училищен директор в Уексфорд или може би замаян от висотата на адвокатска кариера в Дъблин? Не, сър, по-скоро съм готов да излежавам по някоя присъда в затвора, но не и да бъда смятан за посредствен от онези, които ме познават!
— Кога заминаваш? — попита Декстър Хъчинс Скот.
— Крац ми се обади днес следобед — отговори Скот. — Каза, че снощи са се качили на ферибота Трелеборг-Сасниц. Сега пътуват на юг с надеждата да преминат през Босфора не по-късно от понеделник сутринта.
— Което означава, че трябва да бъдеш на границата с Ирак следващата сряда.
— Най-доброто време в годината за прекосяване на Босфора — намеси се Долара. — Особено ако се надяваш да се срещнеш с прелестно момиче, което те чака на другия бряг — допълни той. — Такаа… както разбирам, трябва да съм готов с Декларацията в понеделник, нали така, професоре?