Правилото, което директорката току-що бе отменила по конкретния повод, бе за облеклото. Беше се съгласила да позволи на Сали Макензи — председателка на ученическия комитет и капитан на отбора по лакрос — да се прибере у дома един час по-рано, да смени училищната униформа с нещо по-неофициално, но при всички положения подходящо, и да придружи баща си, когато той тръгне за лекцията си в колежа. В края на краищата миналата седмица директорката бе научила, че Сали е спечелила национална стипендия за колежа „Оберлин“, където да следва медицина.
Поръчана бе кола, която да дойде за Сали точно в четири следобед. Щеше наистина да изпусне един учебен час, но шофьорът потвърди, че така ще може да върне обратно бащата и дъщерята за началото на церемонията в шест.
Когато камбаната на параклиса удари четири, Сали вдигна поглед от тетрадката си. Предупредената учителка кимна и ученичката си събра учебниците, сложи ги в раницата, слезе по стълбището на входа и тръгна по дългата алея. Когато стигна на портала, с изненада забеляза, че единствената кола там е дълга черна лимузина модел „Линкълн Континентал“. До вратата на шофьора чакаше прав мъж в сива униформа и висока шапка. Подобна екстравагантност — Сали отдавна знаеше това — не бе в стила на баща й и определено бе напълно чужда на директорката.
Мъжът докосна с пръст козирката на шапката си и попита:
— Госпожица Макензи?
— Да — отговори Сали разочарована, че дългата извиваща се алея щеше да попречи на съученичките й да станат свидетелки на сцената.
Мъжът отвори задната врата. Сали се качи и потъна в скъпата кожена тапицерия.
Шофьорът скочи отпред, натисна някакъв бутон на таблото и стъклената преграда, разделяща купето на две части, бавно се плъзна нагоре. Сали чу невидимата ключалка да щраква.
Сали се намести по-удобно, погледна през матирания прозорец и започна да си фантазира, че точно това е онзи живот, който я чака извън Кълъмбъс.
Мина известно време преди седемнайсетгодишната девойка да разбере, че лимузината изобщо не я откарва към дома й.
Ако задачата бе поставена в учебна форма, Т. Хамилтън Макензи вероятно бързо щеше да открие оптималния начин на действие. В края на краищата, нали живееше „по правилата“, както обичаше да казва пред студентите си. Но понеже в случая ставаше дума за проблем от реалния живот, той бе напълно изваден от релси.
Ако се бе консултирал с някой от старшите психиатри в университета, той несъмнено охотно щеше да му обясни, че в създалата се ситуация много от така старателно потисканите в душата му тревоги, простичко казано, са изплували на повърхността.
Фактът, че Макензи обожава единствената си дъщеря Сали, бе пределно ясен за всички около него. Както впрочем и фактът, че от много години напълно е загубил интереса към жена си Джони. Тя не само му бе втръснала до болка, но бе започнала и да му досажда. Но констатацията, че не се държи на ниво извън операционната зала — личната му малка империя — бе нещо, с което никога не би се съгласил.
Така че Т. Хамилтън Макензи първо се подразни, после изпита чувство на абсолютна безпомощност и накрая откровено се вбеси, когато дъщеря му този следобед закъсня. Всъщност Сали никога не бе закъснявала, поне не в случаите, които имаха някакво отношение към него. Идването с кола от Кълъмбъс не би следвало да отнеме повече от трийсетина минути, дори с отчитане на задръстванията в пиковия час. Трябваше да я вземе Джони, ако не си бе уговорила час при фризьора за толкова късно. „Джулиан нямаше никаква друга възможност“, обясни тя. Истината обаче бе, че имаше навика да оставя всичко за последната възможна минута. В резултат в 16:50 следобед Т. Хамилтън Макензи се обади в Девическия колеж, Кълъмбъс, за да провери дали не е настъпила някаква промяна в графика в последния момент.