Хана се върна на бюрото си. Беше сигурна, че екипът, съпровождащ сейфа от Калмар до Багдад, неумолимо се приближава към заложения от Саддам капан. Но ако получеха пощенската й картичка…
Когато най-сетне кацна в Йордания, Ал-Обайди просто не можеше да сдържи в себе си усещането за пълен триумф.
След минаването през митницата на летище „Кралица Алия“ той излезе навън и си избра най-луксозното такси, което можа да намери. Старичкият шевролет, модел от 70-те, нямаше климатик и километражът на таблото му показваше, че е навъртял триста хиляди километра. Той нареди на шофьора да тръгва към иракската граница и да кара колкото е възможно по-бързо.
Само че колата така и не напусна най-дясната лента на шосето, а на всичко отгоре разбитата настилка не даде на Ал-Обайди възможност да мигне за повече от няколко минути по време на шестчасовия път. Когато най-сетне излязоха на магистралата, шофьорът отново не можеше да вдигне скоростта заради масло, разлято от камионите, превозващи стока, натоварена нелегално в Басра, с цел да бъде продадена четирикратно по-скъпо в Аман. Стока, за която Ал-Обайди многократно бе уверявал Генералната асамблея на ООН, че е илюзия в предубеденото съзнание на западните политици. Колона камиони, натоварени с храна, пътуваше в обратна посока; всеизвестно бе, че храната ще бъде продадена на черния пазар много преди да има шанса да стигне до Багдад.
Ал-Обайди погледна часовника си. Ако шофьорът не натиснеше педала, щяха да стигнат на митницата след затварянето й в полунощ.
Скот също кацна на летище „Кралица Алия“, само че по-късно същия ден, и първото му впечатление, когато стъпи на пистата, бе 35-градусовата жега. Макар да бе само по риза, джинси и платнени обувки, се почувства буквално изпечен още преди да се е добрал до залата на летището. Когато влезе в нея, с облекчение установи, че е климатизирана. Изненада се и че чантата му излезе на лентата за багаж почти толкова бързо, колкото биха го направили в Щатите.
Служителят на паспортния контрол не бе виждал много шведски паспорти, но понеже и баща му беше инженер, той дружелюбно махна на господин Бернстром да минава и му пожела успешна командировка.
Скот избра зеления изход, понеже наистина нямаше нищо за деклариране, но бе спрян от митничар, който лениво дъвчеше нещо. Служителят нареди на чужденеца да отвори обемистата си пътна чанта. След дълго ровене из нея единственото, което събуди интереса му, бе дълга тънка картонена тръба, която бе заклещена на дъното на чантата. Скот отвинти капачката в единия край на тръбата, изсипа съдържанието й и разви голям плакат, чието изображение смая ленивия служител до такава степен, че той дори спря да дъвче. Накрая махна на Скот да минава.
Скот излезе през централния изход и тръгна към булеварда, за да намери такси. Огледа с известно объркване пъстрата колекция коли, паркирани до тротоара. В сравнение с тях всеизвестните нюйоркски жълти таксита биха изглеждали луксозни лимузини.
Качи се на задната седалка на едно и нареди на шофьора да го откара до Римския амфитеатър в центъра на града. Двайсеткилометровото пътуване им отне четиридесет минути и когато слезе пред амфитеатъра, датиращ от трети век, той даде на шофьора две банкноти по десет динара — сума, достатъчна според експертите от Лангли, да покрие цената на пътуването, но явно недостатъчна, за да подобри настроението на шофьора.
Отново погледна часовника си. Нямаше да закъснее за срещата. Мина покрай някакъв исторически паметник, който според туристическия справочник си заслужавал отбиването, и като следваше дадените му от Крац указания, продължи три преки на запад. Често се налагаше да слиза от тротоара, за да избегне сблъсъка с безкомпромисните пешеходци. Когато стигна бензиностанцията на „Шел“, зави надясно. Шумната тълпа остана зад гърба му. След малко зави наляво, след това пак надясно. Улиците ставаха все по-безлюдни, а пътната настилка — все по-разбита. Нов завой наляво и веднага надясно и той се озова в глуха улица. Беше стигнал където трябваше. В дъното на улицата имаше изоставено автомобилно гробище. Гледката, пред която се изправи, го накара да се усмихне.
Ал-Обайди стигна границата посред нощ. Всичките три ленти, водещи към митническия контрол, бяха задръстени с чакащи коли и камиони, покрити с платнища. Шофьорът на таксито спря пред бариерата и обясни на своя клиент, че ще трябва да се прекачи на иракско такси, когато премине границата. Ал-Обайди му благодари и му даде щедър бакшиш, след което се нареди на опашката пред навеса на митническата служба. Измъчен служител го изгледа с продължителен празен поглед и с нежелание му обясни, че през нощта границата се затваря. Ал-Обайди показа дипломатическия си паспорт и служителят побърза да му удари печата и да го пусне — отлично знаеше, че в тези паспорти никога няма услужливо „забравени“ банкноти. Ал-Обайди тръгна по пътя през буферната зона, разделяща двете митници. След километър и половина ходене стигна до нова опашка, извади паспорта си за втори път и получи поредна усмивка от следващия митничар.