— Чака ви кола, господин посланик — каза му служителят и посочи голямата лимузина, паркирана до изхода към магистралата. До нея чакаше изправен усмихнат шофьор. Той докосна почтително козирката на фуражката си и услужливо отвори задната врата.
Ал-Обайди също се усмихна. Явно главният администратор бе уведомил когото трябва, че бъдещият му началник ще премине през границата тази нощ. Той благодари на митничаря и се качи в лимузината. Там имаше още някой, който, изглежда, също го очакваше. Ал-Обайди направи нов опит да се усмихне, но в същия миг здрава ръка се стрелна към гърлото му и го събори на пода на лимузината. Преди да разбере какво става, ръцете му бяха извити за гърба и той замаяно чу щракване на белезници.
— Как си позволявате? — възмутено извика Ал-Обайди. — Аз съм посланик! — кресна той в лицето на човека, който безцеремонно го вдигна на седалката. — Знаете ли кой съм аз?
— Да, знам — чу се в отговор. — Арестуван си за държавна измяна.
Скот трябваше да признае, че ТМТК-то, превозващо Мадам Берта, изглежда съвсем на място сред накамарените една връз друга стари американски коли и камиони, струпани в автомобилното гробище. Той изтича при камиона и влезе в кабината от дясната страна. Здрависа се топло с Крац и му стана приятно като видя, че той посреща появата му с облекчение. Когато видя кой седи на шофьорската седалка, Скот каза:
— Радвам се да ви видя, сержант Коен. Значи вие сте експертът по табла?
— Два марса на финала нямаше как да не ми донесат победата, професоре. Но не ме питайте как кюрдът успя да се класира на полуфинала — усмихнато отговори Коен и завъртя стартера. — А понеже ми е приятел, останалите се оплакват, че съм „щипел“ заровете.
— Къде е Азиз сега? — поинтересува се Скот.
— Отзад при Мадам Берта — каза сержантът. — Там му е мястото. Но не се заблуждавайте от това — той познава кривите улички на Багдад така, както аз познавам свърталищата в Брикстън, така че може да ни бъде много полезен.
— А останалите?
— Фелдман и другите се промъкнаха тайно през границата тази нощ — обясни Крац. — Би трябвало вече да ни чакат в Багдад.
— Дано се опазят — въздъхна Скот. — Защото след бомбардировката миналата неделя смъртта може да се окаже най-малкият от проблемите им.
Крац не сметна за нужно да коментира забележката му. Сержантът изведе машината през портала на автогробището и зави по улицата. С всеки следващ завой улиците ставаха все по-широки.
— Валиден ли е още планът от Стокхолм? — попита Скот.
— С две уточнения — отговори Крац. — Вчера загубих цяла сутрин в опит да се свържа с Багдад. На седмия път най-сетне попаднах на някой в Министерството на промишлеността, който бе чувал за сейфа, но оказва се, че арабите направо са забравили за него. Ако не видят проклетото нещо с очите си, няма да повярват, че наистина съществува.
— Значи първата ни спирка трябва да бъде в министерството — заключи Скот.
— Така изглежда — потвърди Крац. — Все пак поне вече знаем, че наистина разполагаме с нещо, което им трябва. Което ми напомня да те попитам носиш ли онова, което не им трябва?
Скот дръпна ципа на чантата си и извади оттам картонения тубус.
— Не изглежда като нещо, за което си струва да рискуваш живота си — промърмори Крац, когато Скот прибра тубуса.
— А второто уточнение? — напомни му Скот.
Без да проговаря, Крац извади от вътрешния си джоб пощенска картичка. На нея бе изобразен Саддам, говорещ пред Революционния команден съвет. На стената до главата му с химикалка бе изрисувано квадратче, пълно със звезди. Скот обърна картичката. На гърба с болезнено познат почерк бе написано: „Бих искала да си тук“.
Няколко секунди Скот бе неспособен да проговори.