Все още беше с костюма, с който бе преминал границата, но седеше в собствените си изпражнения.
Саддам вдигна ръка и държавният обвинител се усмихна.
Но Ал-Обайди не се страхуваше от Накир Фарар. Той не само бе невинен срещу всяко измислено обвинение, но и разполагаше с информация, която им бе необходима. Държавният обвинител бавно се надигна от стола си.
— Казваш се Хамид Ал-Обайди, нали?
— Да — отговори Ал-Обайди и дръзко погледна държавния обвинител право в очите.
— Обвинен си в държавна измяна и в кражба на държавно имущество. Признаваш ли се за виновен?
— Невинен съм и нека Аллах ми бъде свидетел.
— Ако той ще е твоят свидетел, сигурен съм, че няма да възрази да ти задам няколко прости въпроса.
— Ще бъда щастлив да отговоря.
— Когато в началото на този месец се върна от Ню Йорк, ти беше възложено да работиш във външното министерство, така ли беше?
— Да.
— И едно от задълженията ти беше да провериш положението по отношение на санкциите на ООН?
— Да, това бе част от работата ми като заместник-посланик към ООН.
— Точно така. И докато си правел проверката, си разбрал, че ембаргото над някои от поръчаните стоки е вдигнато. Прав ли съм?
— Да.
— И в списъка имаше включен сейф.
— Имаше — потвърди Ал-Обайди.
— Какво направи, когато разбра това?
— Обадих се по телефона в шведската компания, изработила сейфа, за да проверя докъде са стигнали нещата там, с цел да впиша в доклада си само проверени факти.
— И какво откри?
Ал-Обайди се поколеба за момент, защото се затрудняваше да прецени какво е известно на държавния обвинител.
— Какво откри? — настоя Фарар.
— Че сейфът е бил взет същия ден от някой си Рифат.
— Познаваш ли го?
— Не, не го познавам.
— Какво направи по-нататък?
— Обадих се в Министерството на промишлеността, понеже имах впечатлението, че те движат сделката със сейфа.
— И какво ти казаха те?
— Отговориха ми, че документацията била иззета.
— Казаха ли ти кой е поел отговорността?
— Не си спомням.
— Е, нека тогава ти освежа малко паметта… или може би е по-добре да се обадя на постоянния секретар, с когото си разговарял онази сутрин по телефона?
— Мисля, той спомена, че папката вече не била при тях — отговори Ал-Обайди.
— Не ти ли каза на кого е прехвърлен надзорът по сделката? — повтори въпроса си обвинителят.
— Мисля, че каза, че според него била изпратена в Женева.
— Ще ти е интересно да научиш, че този служител даде писмено обяснение, в което потвърждава това. — Ал-Обайди наведе глава. — И какво направи, след като научи, че документацията е изпратена в Женева?
— Обадих се в Женева и там ми казаха, че посланикът в момента отсъства. Настоях да му предадат, че съм звънил — уверено отговори Ал-Обайди, — и помолих да му предадат да ми се обади.
— Очакваше ли наистина той да ти се обади?
— Надявах се, че ще го направи.
— Надявал си се значи? И какво написа по този повод в доклада си за състоянието по санкциите?
— В доклада? — не разбра Ал-Обайди.
— Да, в доклада. Нали си подготвял отчет за състоянието на проблема. Каква информация си сметнал за нужно да му предадеш?
— Не помня — каза Ал-Обайди.
— Ще трябва пак да ти опресня паметта — въздъхна престорено обвинителят, взе от масата пред стола си тъничка папка и зачете: — „Министерството на промишлеността е изпратило материалите по тази точка в Женева. Позвъних на посланика там, но не успях да се свържа с него. По тази причина не мога да направя нищо повече, докато той не ми се обади. Хамид Ал-Обайди.“ Ти ли си писал това?
— Не си спомням.
— Не можеш да си спомниш какво ти е казал постоянният секретар, не можеш да си спомниш какво си написал в собствения си доклад, макар да е имало съмнения, че може да е открадната държавна собственост или дори още по-лошо… Но към това ще се върнем по-нататък. Може би ще пожелаеш да потвърдиш, че това е твоят почерк? — насмешливо подметна държавният обвинител, стана и завря папката под носа на Ал-Обайди. — Твоят почерк ли е?