„Кълъмбъс“ не променя плановете си — би искала да каже директорката на нобелиста, но се ограничи с уверението, че Сали е тръгнала от училище в 16:00, както и че час преди това от компанията за обслужване с лимузини са се обадили да потвърдят, че ще я чакат пред портала на колежа.
Междувременно Джони не спираше да повтаря с южняшкия си акцент, доставял му някога такова наслаждение: „Ще си дойде всеки момент. Нашата Сали никога не би ни подвела“.
Един друг мъж, който седеше в хотелска стая на другия край на града и слушаше всяка разменена между тях реплика, си наля бира.
Към пет часа Т. Хамилтън Макензи вече надничаше през прозореца на спалнята през няколко минути, но на пътеката, водеща до дома им, сякаш напук не се появяваше никой.
Беше се надявал да тръгне за колежа не по-късно от 17:20, за да пристигнат с няколко минути резерв. Ако дъщеря му не се появеше всеки момент, щеше да се наложи да потегли сам. Предупреди жена си, че нищо не би могло да го спре да тръгне точно в 17:30.
В 17:20 Т. Хамилтън Макензи събра бележките за лекцията си от масата в хола и нетърпеливо закрачи из хола. В 17:25 все още бе сам и прословутото му хладнокръвие бе спаднало до опасно ниво.
Джони бе избрала тоалета си най-грижливо и не можа да скрие разочарованието си, когато слезе в хола, но мъжът й не обърна внимание как се е облякла.
— Ще трябва да тръгнем без нея — бе единственото, което каза той. — Ако Сали наистина иска един ден да стане доктор, ще трябва някак да осъзнае факта, че хората, дявол да го вземе, могат да умрат, ако ги караш да те чакат.
— Дали да не й дадем още минутка-две, мили? — попита Джони.
— Не — излая той и без да се поинтересува дали жена му го следва, тръгна към гаража.
Джони забеляза забравените бележки за лекцията на холната маса и предвидливо ги натъпка в чантата си, преди да дръпне входната врата и да я заключи. Когато стигна до пътя, мъжът й вече чакаше зад волана и нетърпеливо барабанеше с пръсти по лоста на скоростите.
Без да проронят дума, те поеха към Девическия колеж. Т. Хамилтън Макензи оглеждаше всяка идваща насреща им кола и се взираше да види дали дъщеря им не е на задната седалка.
Малка група посрещачи, предвождана от директорката на колежа, ги чакаше на каменното стълбище пред централния вход. Директорката тръгна напред, за да се здрависа със знаменития хирург, който слезе от колата, следван от Джони Макензи. Погледът й потърси зад тях Сали и тя въпросително повдигна вежда.
— Сали не се прибра — обясни доктор Макензи.
— Сигурно ще дойде тук всеки момент, ако вече не е дошла — обади се жена му.
Директорката прекрасно знаеше, че Сали не е на територията на колежа, но прецени, че не е проява на гостоприемство да поправя съпругата на почетния гост, особено след като току-що й бяха позвънили от таксиметровата компания с новина, заслужаваща някакво обяснение.
В шест без четиринайсет минути всички влязоха в кабинета на директорката, където млада девойка на възрастта на Сали предложи на гостите да изберат между сухо шери и портокалов сок. Макензи внезапно си спомни, че в суматохата около закъснението на дъщеря им е забравил бележките за лекцията си на масата в хола. Погледна часовника си и прецени, че няма достатъчно време да прати жена си да ги вземе. Всъщност нямаше никакво желание да разкрива този свой досаден пропуск пред толкова много хора. Дявол да го вземе! От опит знаеше, че тийнейджърите са възможно най-трудната аудитория, а пък само момичета бяха най-лошият вариант. Опита се да подреди наум лекцията си точка по точка.
В шест без три, макар Сали още да я нямаше, директорката предложи да тръгнат към аулата.
— Не можем да караме момичетата да чакат — опита се да обясни тя. — Това би било ужасен прецедент.
Точно когато излизаха от кабинета й, Джони се сети за бележките, извади ги от чантичката си и ги подаде на съпруга си. За пръв път от 16:50 насам на лицето му се изписа облекчение.
В шест без една минута директорката изведе почетния гост на подиума и четиристотин момичета станаха от местата си и почнаха да го аплодират, както би се изразила директорката, „по достоен за млади дами начин“.
Когато ръкоплясканията заглъхнаха, директорката направи жест, за да покаже, че девойките следва да заемат местата си отново, нещо, което те направиха почти безшумно. После се отправи към катедрата и без да прави справка с никакви бележки, изнесе възхвално слово за Т. Хамилтън Макензи, което сигурно би впечатлило и самия Нобелов комитет. Спомена за Едуард Зеир — основателя на съвременната пластична хирургия, напомни за Дж. Р. Уолт и Вилхелм Краузе, а после информира възпитаничките си, че Т. Хамилтън Макензи е вървял по пътя на тези титани, за да изведе на нови висоти тази все още възникваща наука. Не каза нищо за Сали и нейните постижения в училище, макар първоначално това да бе влизало в намеренията й. Беше на мнение, че дори да си получила национална стипендия, все още като нищо можеш да отнесеш едно наказание за нарушаване правилника на колежа.