— Да се опитам да разкрия кой е откраднал сейфа.
— Или да се увериш, че сейфът е поел на път — пътя, планиран от теб?
— Това не е вярно — викна Ал-Обайди. — В крайна сметка не някой друг, а аз открих, че „Рифат“ е агент на Мосад на име Крац.
— Знаел си, че Рифат е Крац? — престорено се изненада обвинителят.
— Да, разбрах това, когато отидох в Калмар — потвърди Ал-Обайди.
— Но си казал на Педерсон, че Рифат е педантичен човек, на когото може да се вярва — подчерта Фарар, като погледна в бележките си. — Прав ли съм, или нещо бъркам? Значи най-сетне намерихме човек, на когото си сметнал за възможно да се довериш.
— Казах го просто защото не исках Педерсон да се досети какво съм научил благодарение на него.
— На мен ми се струва, че ти май не си искал никой да разбере какво си научил, и ще се опитам да го докажа. Какво направи по-нататък?
— Върнах се в Париж.
— И пренощува в посолството.
— Да, наложи се, защото нямаше полет същата вечер за Йордания.
— След малко ще стигнем и до пътуването ти до Йордания. Сега обаче искам да разбера, защо когато си пристигнал в Париж не си информирал незабавно посланика ни в Женева за наученото от теб? Защото посланикът този път не само си е бил в резиденцията, но дори е приел телефонно обаждане на друг служител в посолството, след като ти безгрижно си легнал да спиш.
Ал-Обайди внезапно осъзна, че Фарар знае… всичко.
— Единствената ми грижа бе да се върна колкото се може по-скоро в Багдад и да предупредя външния министър за възможната заплаха, която грози нашия водач.
— Например предстоящата ракетна атака на американците срещу сградата на Мухбарат.
— Нямах никаква представа за плановете на американците — отчаяно извика Ал-Обайди.
— Ясноо — проточи Фарар. — Значи това, че в този момент си лежал в безопасност в Париж, докато над Багдад се сипят ракети „Томахоук“, е било само щастлива за теб случайност?
— Но аз тръгнах за Багдад в секундата, когато научих за бомбардировката! — настоя Ал-Обайди.
— Може би нямаше да бързаш чак толкова, ако американците бяха успели да убият нашия водач?
— Докладът ми щеше да докаже, че…
— Къде впрочем е този доклад?
— Смятах да го напиша по пътя от Йордания до Багдад.
— Колко удобно. А сети ли се да посъветваш твоя доверен приятел Рифат да се обади в Министерството на промишлеността, за да провери дали някой го очаква?
— Не съм го правил — отрече Ал-Обайди. — Ако в това има някаква истина — допълни той, — защо ще полагам такива усилия, за да дам Декларацията в ръцете на нашия водач?
— Радвам се, че спомена за Декларацията — тихо каза държавният обвинител, — защото и аз съм малко озадачен от ролята ти в тази операция. Първо обаче нека те попитам довери ли се на нашия посланик в Женева да се погрижи Декларацията да стигне в Багдад?
— Да, естествено.
— И стигна ли тя в Багдад? — поинтересува се ненужно обвинителят и погледна стария пергамент, закован на стената зад Саддам.
— Да.
— Тогава защо не сподели със същия този човек наученото от теб за сейфа, още повече че, както сам спомена, си знаел, че отговорността е била прехвърлена на него?
— Това беше по-различно.
— Разбира се, че е било по-различно, и аз ще покажа пред Съвета в какво се състои разликата. Как беше платено за Декларацията?
— Не разбирам — обърка се Ал-Обайди.
— Добре, ще се опитам да бъда по-ясен. Как бяха разпределени договорените плащания?
— Десет милиона при сключване на договора и четиридесет милиона при предаване на Декларацията.
— Каква част от тези пари — нека напомня, тези държавни пари — запази за себе си?
— Нито един цент.
— Сега ще видим дали е така. Къде бяха срещите, при които бяха предадени тези огромни суми?
— Първото плащане трябваше да се направи в банка в Ню Джърси, а второто на „Дюмон и сие“, една от банките в Швейцария, с които работим.
— И ти си настоял първото плащане — говоря за десетте милиона долара — да бъде в наличност?
— Не беше така — оправда се Ал-Обайди. — Другата страна настоя за плащане в наличност.