— Колко удобно! Само че се налага да вярваме на твоята дума, че е било така. Правя това уточнение, защото според посланика ни в Ню Йорк ти си настоял плащането да е в наличност. Може би и той не е разбрал правилно думите ти. Добре, да преминем на второто плащане. Поправи ме, ако сбъркам нещо. — Къса пауза. — Сумата е била преведена изцяло и направо в „Франшар и сие“, така ли е?
— Точно така — потвърди Ал-Обайди.
— Ти получи ли… как му викат, комисиона ли беше, след всяко от двете плащания?
— Абсолютно не.
— Думата абсолютно наистина може да се използва, само че по отношение на факта, че след като първото плащане е било в налични, може да се твърди и едното, и другото. Що се отнася до второто плащане обаче… — Обвинителят направи пауза, за да се почувства значението на онова, което щеше да каже.
— Не знам за какво говорите! — отсече Ал-Обайди.
— Паметта, изглежда, често ти изневерява, защото по време на отсъствието ти, докато си се чудел как да се добереш възможно най-бързо от Париж в Багдад, с цел да предупредиш президента за възможната заплаха срещу неговия живот, та казвам, през това време си получил съобщение от „Франшар и сие“. Понеже писмото е било адресирано до посланика ни в Париж, то е препратено до заместник външния министър.
— Не съм кореспондирал с „Франшар и сие“.
— Не съм казал, че си го правил. Казах, че те са ти писали. Направили са го, за да ти изпратят последното извлечение по банковата сметка на името на Хамид Ал-Обайди, с дата 25 юни 1993, от което личи, че на 18 февруари 1993 година въпросната сметка е била кредитирана с кръгло един милион долара.
— Това не е възможно! — отрече Ал-Обайди.
— Не е възможно ли? — заплашително попита обвинителят и отново завря под носа на Ал-Обайди писмото.
— Мисля, че обяснението е ясно. Семейство Кавали се опитва да ми отмъсти, понеже не получиха първоначално обещаните им сто милиона долара.
— Да отмъсти, казваш?… И парите не са истински? Те не съществуват? Това тук е само лист хартия? Игра на нашето въображение?
— Да — потвърди Ал-Обайди. — Това е истината.
— Тогава сигурно няма да те затрудни да обясниш защо от сметката на твоето име са били изтеглени сто хиляди долара, и то именно в деня, когато си посетил „Франшар и сие“?
— Това не е възможно!
— И това ли не е възможно? Поредната игра на нашето колективно въображение? Значи не си виждал разписката за изтегляне на сумата, изпратена ти за подпис от банката няколко дни по-късно? Подписът на върнатата разписка обаче поразително наподобява подписа ти върху доклада ти за санкциите, който ти сам огледа преди малко и призна за свой. — Обвинителят поднесе двата документа толкова близко до лицето на Ал-Обайди, че те докоснаха носа му. Нещастникът погледна двата подписа и веднага разбра какво е направил Кавали. Обвинителят продължи с оформянето на смъртната му присъда, без да му даде възможност да обясни. — И сигурно ще поискаш от Съвета да повярва, че Кавали е подправил подписа ти?
Членовете на Съвета се разсмяха, но Ал-Обайди имаше чувството, че държавният обвинител знае, че току-що е изрекъл истината.
— Мисля, че е предостатъчно — проговори единственият в залата, който смееше да прекъсне държавния обвинител.
Ал-Обайди вдигна поглед в последен опит да привлече към себе си вниманието на президента, но с изключение на държавния обвинител всички останали гледаха вожда и кимаха в знак на съгласие.
— Съветът има да обсъжда по-важни дела. — И вождът махна с ръка, сякаш искаше да прогони от лицето си досадна муха.
— Е, оказа се много по-лесно, отколкото очаквах — призна Коен, когато ги пропуснаха през контролния пункт от иракската страна на границата.
— Май наистина беше прекалено лесно — съгласи се Крац.
— Най-сетне разбрахме, че сред нас има един оптимист и един песимист — пошегува се Скот.
Коен вече беше излязъл на магистралата, но се въздържаше да вдига над осемдесет километра в час. Камионите, идващи срещу тях и отиващи към границата, рядко бяха с пълен комплект фарове, поради което можеха да бъдат сбъркани от разстояние с мотоциклети, така че всякакви опити за изпреварване бяха крайно опасни. Но не само насрещното движение даваше повод за опасения, същото бе положението и с камионите пред него: наличието дори на един стоп тук явно се считаше за ненужен лукс.