— Докарах сейф от Швеция — каза Скот. — Поръчан е от вашето министерство преди няколко години, но поради наложените от ООН санкции нямаше как да ви бъде предоставен по-рано. Казаха ни да се свържем с господин Каджами, когато пристигнем в Багдад.
— Носите ли някакви документи?
Скот извади папка от чантата си и му показа съдържанието й.
Служителят внимателно прочете всеки документ, докато не стигна до подписаното от президента писмо. Повече не му беше необходимо, така че той вдигна поглед и попита:
— Мога ли да видя сейфа, господин Бернстром?
— Естествено — каза Скот. — Елате. — После тръгна пред служителя към изхода, изведе го на улицата и го отведе при камиона.
Коен ги гледаше от каросерията, без да помръдва. Крац му заповяда да отметне платнището, така че специалистът на министерството да огледа Мадам Берта.
Скот бе поразен, че никой от вървящите по улицата не прояви към впечатляващата гледка и най-малък интерес. Витаещият над всичко страх, изглежда, бе избил дори мисълта за любопитство у тези хора.
— Елате с мен, господин Бернстром — каза Ибрахим.
Скот се върна с него в приемната и иракчанинът се качи горе, без да обяснява нищо.
Докато се върне, изтече нов половин час. Указанията, които даде, бяха къси и сбити:
— Трябва да откарате сейфа на Площада на победата, където ще видите бариера, охранявана с танк, пред входа на голяма бяла сграда. Там ще ви очакват.
Скот понечи да попита къде се намира Площадът на победата, но Ибрахим се обърна и се прибра. Не му оставаше нищо, освен да се върне при камиона и да се присъедини към Крац и Азиз на предната седалка. Каза им новината. Както можеше да се очаква, Азиз нямаше нужда да пита за пътя.
— Радвам се да разбера, че всичко е минало нормално — каза Крац.
Скот кимна в знак на съгласие, а Азиз върна камиона в движението по широкия булевард. Колите следваха нагъсто и шофьорите не се колебаеха да изразяват нетърпението си с клаксоните, въпреки което помръдваха с не повече от няколко сантиметра, преди да спрат отново.
— Сигурно има катастрофа — предположи Скот.
Няколко минути по-късно завиха на ъгъла и видяха три тела да висят на импровизирани бесилки: мъж в скъп костюм, малко по-млада от него жена и друга, доста по-възрастна. Трудно можеше да се прецени, понеже черепите им бяха обръснати.
Каджами седна зад бюрото си, набра дадения му номер и зачака.
— Кабинетът на заместник външния министър. На телефона е госпожица Саиб.
— Обаждам се от Министерство на промишлеността. Бихте ли ме свързали със заместник външния министър?
— В момента не е в кабинета си, господин Каджами. Да го помоля ли да ви се обади, когато се върне, или ще оставите съобщение за него?
— Ще оставя съобщение, но ще бъда признателен, ако ми позвъни, като се върне.
— Разбира се, господине.
— Бихте ли му предали, че сейфът е пристигнал от Швеция и следователно може да бъде изваден от списъка на блокираната заради санкциите екипировка? — Дълга пауза. — Чувате ли ме, госпожице Саиб?
— Да, просто записвах думите ви.
— Ако иска да разгледа съпътстващата документация, тя е на разположение при нас, но в случай, че се интересува единствено от сейфа, съобщете му, че той е на път за централата на Баас.
— Ще имам грижата да му предам това веднага щом се появи.
— Благодаря, госпожице.
Каджами постави слушалката върху вилката, погледна седящия срещу него заместник външен министър и се усмихна.
29.
Азиз спря камиона пред някакъв танк. Наоколо се въртяха войници, но не можеше да се каже, че кипи трескава активност.
— Очаквах да видя повече войска — замислено каза Крац.
— Все пак не сме къде да е, а пред щабквартирата на Баас.
— Може Саддам да е в двореца, а защо не и извън Багдад — предположи Азиз.
Двама войници се отправиха към камиона. Първият извика: „Навън!“ и те се подчиниха. Войникът им заповяда да се отдалечат от камиона на няколко метра, после други двама войници се покатериха чевръсто през задния капак и отметнаха платнището.
— Този е майор — прошепна Азиз и кимна към един внушителен военен, накичен с медали за заслуги и с мобилен телефон в ръката, който се приближаваше към тях.