За да не разочарова майора, той все пак се залови да измерва с рулетка габаритите на нишата. Не бързаше; мозъкът му трескаво обмисляше как би могъл да спечели малко повече време за оглед на Декларацията. След няколко минути майор Саид го потупа по рамото с офицерския си стик, за да му покаже, че е време да се върнат при камиона. Скот неохотно го последва по обратния път по късия коридор и през заседателната зала, където макар майорът явно да бързаше, Скот отново се спря да измерва вратата. С радост установи, че ще се наложи и нейното демонтиране от пантите. За да покаже загрижеността си, Скот отстъпи крачка назад и се загледа във вратата като художник, оценяващ току-що завършена картина. Майорът се върна и го чукна по крака със стика, като измърмори нещо, което определено не прозвуча като комплимент.
На тръгване Скот хвърли скришом последен поглед надясно и най-лошите му страхове се потвърдиха: дори да успееше да размени двата документа, щеше да се наложи да намерят гений, по-велик дори от Долара, за да поправи направеното от Саддам на Декларацията.
— Хайде, трябва да вървим — не издържа майорът.
— Тази врата ще трябва да се свали — невъзмутимо каза Скот, после се обърна и посочи другата, в дъното на залата: — И онази също. — Но майор Саид вече бързаше по дългия коридор към отворената врата на асансьора.
Хана остави слушалката на телефона и направи усилие да се овладее. Цялото й тяло трепереше. В Херзлия я бяха предупреждавали много пъти, че колкото и корав да си мислиш, че си, колкото и добре да си обучен, пак ще трепериш.
Погледна часовника си. Обедната й почивка започваше след двайсет минути. Макар да избягваше да напуска през деня сградата на министерството освен по служба, знаеше, че повече не може да стои тук и просто да чака развоя на събитията.
Заместник външният министър беше отишъл по спешност в двореца още в осем сутринта и й бе казал да не го чака преди пет следобед. Когато бе седнала да напечата съобщението от Министерството на промишлеността, на бузата й издайнически бе започнало да пулсира мускулче.
Цели петнайсет минути остана на бюрото си, планирайки как да оползотвори предстоящия един час почивка. Когато взе решение, вдигна слушалката и помоли телефонната операторка да приема разговорите за нея по време на отсъствието й.
Сложи си очилата, излезе от стаята и бързо тръгна с наведена глава по коридора.
Слезе по стълбите, вместо с асансьора, измъкна се незабелязано през приемната, мина през въртящите се врати и се озова на стълбището пред парадния вход на външното министерство.
— Саиб току-що напусна сградата — съобщи в микрофона на мобилния си телефон мъж от другата страна на улицата. — В момента тръгва към Площада на победата.
Хана наистина отиваше натам. Шумът и навалицата бяха невъобразими, както… както при поредната публична екзекуция. Когато стигна до края на улицата и зави на ъгъла, тя отклони поглед от грозната картина и си проби път сред ония, които стояха, гледаха и дори се смееха на безплатния спектакъл.
— Този път е голяма клечка — шегуваше се някой.
Друг с по-сериозен глас твърдеше, че според негов познат това бил някакъв неотдавна завърнал се от Америка дипломат, когото хванали, докато се опитвал да се облажи. Възрастна жена се разплака, когато някой изказа предположението, че двете жени са невинните майка и сестра на престъпника.
Хана забави ход, спря и се загледа през улицата към щабквартирата на партия Баас. Харесваше й да е скрита сред огромната тълпа, макар това да затрудняваше видимостта към интересуващото я място.
— Гледа сградата на партията Баас. Всички останали гледат в обратната посока — съобщи мъжът.
Хана видя заобиколения от войници камион и огромния сейф, кацнал на каросерията. Двама млади мъже се опитваха да прекарат дебело стоманено въже под платформата, върху която се намираше сейфът. Единият определено беше с арабски произход, другият… в него имаше нещо европейско. И изведнъж видя Крац… само че Крац ли беше това наистина? Човекът изчезна от другата страна на камиона. Хана нетърпеливо зачака да се покаже пак. При следващата му поява вече нямаше съмнения — това беше агентът на Мосад.
Сепна се — недопустимо бе да стои на такова публично място толкова дълго. Прецени, че трябва да се връща в офиса. Там щеше да реши на спокойствие какво да предприеме. Погледна Крац за последен път. В този момент от сградата излязоха група чистачки, прекосиха широкото открито пространство и минаха през бариерата, без никой от войниците да им обърне внимание.