Когато директорката се върна на мястото си в центъра на подиума, Т. Хамилтън Макензи на свой ред се насочи към катедрата. Погледна за миг конспекта си, прокашля се за всеки случай и започна тържествената си лекция:
— Много от вас сигурно мислят, че пластичната хирургия се занимава с изправяне на носове, отстраняване на двойни брадички и премахване на торбички под очите. Това, позволете ми да ви уверя, е не пластична, а козметична хирургия. Пластичната хирургия — продължи той, според жена му за разочарование на голяма част от присъстващите — е нещо по-различно…
След което посвети четиридесет минути на зет-пластиката, хомоприсаждането, вродените малформации и изгарянията трета степен, без да вдигне глава нито веднъж.
Когато накрая седна на мястото си, ръкоплясканията съвсем не бяха толкова енергични както при посрещането му. Т. Хамилтън Макензи реши, че това е защото младите дами се боят да не покажат истинските си чувства по неприсъщ за нравите на колежа начин.
Върнаха се в кабинета на директорката и първото нещо, което Джони направи, бе да попита секретарката дали има някакви новини за Сали.
— Не, нищо — отговори жената. — Според мен тя като нищо може да си е била в залата.
Само че по време на лекцията — версии на която вече бе слушала стотици пъти досега — Джони бе огледала лице по лице цялата аудитория и не бе видяла дъщеря си.
Пиха още шери и след известно време Т. Хамилтън Макензи обяви, че е време да си тръгват. Директорката кимна в знак на съгласие и придружи гостите си до колата. Там благодари на хирурга за проникновената лекция и изчака на стълбището, докато колата не се скри от погледа й.
— Не съм се сблъсквала с подобно възмутително поведение през целия си живот — заяви тя на секретарката си. — Моля те кажи на госпожица Макензи да се яви при мен утре сутринта преди службата в параклиса. Нямаш представа колко искам да разбера защо е отменила колата, която бях поръчала.
И Скот Брадли изнесе лекция същата вечер, но само пред аудитория от шестнайсетима, нито един от които не беше под трийсет и пет години. Всички без изключение бяха старши служители на ЦРУ с телосложение, на което би завидял и футболен защитник. Думата „логика“ от устата им звучеше съвсем различно и бе пълна с практически нюанси, отсъстващи на лекциите на Скот пред младите студенти в Йейл.
Тези мъже действаха на опънатата по целия глобус фронтова линия. Професор Брадли често правеше паузи и настояваше всеки да анализира пред него и останалите в най-големи подробности решенията, взети под натиск, и да прецени сега на спокойствие дали тези решения са донесли очакваните резултати.
Хората не се колебаеха да признаят грешките си. Всъщност не можеше да става и дума за някаква лична гордост — за тях единствената достойна за споменаване гордост бе, че работят за Фирмата. Когато в началото бе разбрал за това отношение, Скот бе помислил, че е поза, но след девет години работа с момчетата както в класната стая, така и в залата за физическа подготовка, бе променил мнението си.
Близо час Скот им даваше казуси за разрешаване, като им подсказваше как да мислят логично и наблягаше на това, че най-важното е винаги да подлагат известните факти на субективната си преценка и едва след това да правят изводи.
Истината бе, че през тези девет години той също се бе учил от тях. И все пак най-голямо удоволствие му доставяше да им помага в решаването на чисто практически проблеми с помощта на огромните си познания. Често му бе минавала мисълта, че би било много хубаво да провери способностите си в реална обстановка, а не само от катедрата пред подбраната си публика.
Когато приключиха, Скот отиде с момчетата във фитнес залата. Имаше нужда да се пораздвижи. Няколко часа заедно се катериха по въжета, вдигаха щанги, отработваха карате техники и нито за миг те не се отнесоха към него по друг начин, освен като към пълноправен член на екипа. Никой не смееше да се държи покровителствено с гостуващия професор от Йейл, защото последиците можеха да бъдат много сериозни.