Взе кашон с почистващи препарати и се отправи към задните стълби. Засега планът на сградата в Херзлия се оказваше изненадващо точен, макар никой да не бе дал точния брой стъпала до мазето.
Когато стигна до вратата, зад която се намираше централният за това ниво коридор, чу гласове откъм заседателната зала на Съвета. Които и да бяха хората, те несъмнено отиваха към асансьора. Хана опря гръб в стената, така че да ги вижда под ъгъл през плътната мрежа на армираното стъкло в центъра на вратата.
В коридора излязоха двама мъже. Единият бе майор, когото не познаваше, но когато видя неговия спътник, коленете й се подкосиха и тя едва не се свлече на пода.
Като излязоха навън, майорът пак започна да натиска копчетата на мобифона си, а Скот отиде при Крац, който стоеше на сянка зад камиона.
— Успя ли да я смениш? — бяха първите думи на полковника.
— Не, не ми остана време. Още е на стената в заседателната зала.
— Лошо! А копието?
— Оставих тубуса на пода на сейфа. Не можех да рискувам с изнасянето му.
— И кога очакваш пак да те пуснат да влезеш в сградата? — попита Крац, без да откъсва поглед от майора. — Нали идеята беше да се използва времето, през което…
— Знам. Оказа се обаче, че не той ще поеме сейфа. Според мен сега се обажда на онзи, когото ще трябва да инструктирам.
— Не е добре. Имах усещането, че с майора първият ни план щеше да бъде по-лесно изпълним — изръмжа Крац. — Ще трябва да предупредя останалите.
Скот кимна. Двамата с агента на Мосад се качиха в кабината на камиона. Азиз и Коен седяха там и пушеха, но в мига, в който зърнаха командира си, изгасиха цигарите. Крац обясни причините за задържането и им съобщи, че на професора предстои може би последен шанс да попадне в залата на Съвета.
— Така че когато излезе пак — подчерта той, — трябва да сме готови да тръгнем веднага. Ако късметът е с нас, имаме шанс да се доберем до границата преди полунощ.
„Как е възможно да е жив“ — питаше се Хана. Нали го беше убила. Беше видяла да изнасят бездиханното му тяло от стаята. Мислите й се люшкаха от безумната радост до смразяващия страх. Спомни си предупреждението на един от своите инструктори, който й бе казал: „Когато си на фронтовата линия, нищо не бива да те изненадва“. Сега знаеше, че има правото да влезе в спор с него… ако доживееше да го види.
Бутна вратата и излезе в коридора. Нямаше никого, с изключение на двамата войници на пост пред вратата на залата. Погледна ги и разбра, че няма никаква надежда да влезе, без да я разпитат.
И наистина й наредиха да спре и след като прегледаха кашона в ръцете й, единият — с две нашивки на пагоните — каза:
— Знаеш, че сме длъжни да претърсим и теб.
Тя не каза нищо и той се наведе, вдигна полите на дългата й черна дреха и я хвана за глезените. Вторият гръмко се изсмя, обхвана я през шията и започна да сваля ръцете си надолу по раменете и през гърдите й. Междувременно колегата му беше стигнал в опипването до бедрата й. Другият я ощипа по зърната на гърдите. Хана се отскубна и влезе в залата. Те не направиха опит да я спрат, а само се разсмяха високо.
Масата беше върната на мястото си в средата на залата, столовете бяха небрежно наслагани около нея. Хана грижливо почна да ги подрежда. Все още се опитваше да осмисли факта, че Скот е жив, но защо ЦРУ го бе изпратило в Багдад? Освен ако… тя погледна портрета на Саддам Хюсеин и изведнъж погледът й се спря върху документа, закован до портрета.
Беше американската Декларация за независимостта — точно на мястото, описано от заместник-министъра на външните работи.
30.
Две коли се приближиха до бариерата и бяха пропуснати без дори намек за проверка. Голяма група войници веднага ги обкръжи.
Когато от втората кола слезе висок, здраво сложен мъж, Азиз прошепна:
— Генерал Хамил — Багдадския бръснар. Навсякъде ходи с бръснач, закачен на ключодържателя.
— Знам му биографията — каза Крац. — Известно ми е дори името на младия лейтенант, с когото съжителства.
Майор Саид стоеше в стойка мирно, застинал с ръка, вдигната за отдаване на чест, и дори само тази подробност бе предостатъчна на Скот, за да почувства, че този човек е от ранг и с калибър, значително превъзхождащи тези на офицера, с когото бе контактувал досега. Разгледа внимателно лицето на облечения във военна униформа мъж, декориран с няколко редици лентички за военни отличия повече от майора, спря поглед на черните кожени ръкавици, обърна внимание на офицерския стик. Лицето на генерала излъчваше жестокост. Дори войниците в кордона не бяха в състояние да прикрият страха си.