Крац слезе на бетонната настилка, тръгна към майор Саид, който за пореден път внимателно слушаше каквото му нареждаха по телефона, и му даде да разбере, че иска да привлече вниманието му. Погледна през рамо — Азиз и Коен се приближаваха към бариерата.
Крац спря пред майора. Азиз стигна до бариерата и заприказва единия от пазачите.
След малко двамата бяха пуснати да излязат. Секунди по-късно вече бяха сред тълпата.
Майор Саид приключи разговора си и попита:
— Какво има?
Крац му предложи цигара и поиска огънче.
— Не пуша — каза офицерът и го отпрати с вяло махване на ръка.
Крац бавно се върна при камиона, качи се в кабината, седна зад волана и впери поглед в разтворената врата на главния вход на щабквартирата на партията Баас.
Хана не можеше да откъсне поглед от закованата на стената Декларация за независимостта. Беше само на няколко крачки от нея. Изчака поредния изблик на смях отвън, отиде до документа и се опита да извади пироните. Три от тях излязоха без усилие, но онзи в горния десен ъгъл отказваше да се разхлаби. След няколко секунди напразни опити Хана разбра, че няма друг избор, освен внимателно да издърпа безценната реликва през главичката на гвоздея. Когато пергаментът най-сетне се озова в ръцете й, тя се върна при масата, сложи оригинала на пода, взе копието и бързо се върна при стената, за да го закачи.
Огледа резултата от работата си, върна се при масата, коленичи на пода, нави оригинала и го пъхна в тубуса, който пак скри под полите си. Въздъхна с облекчение — току-що бе изживяла двете най-дълги минути в живота си. Разбираше, че не може да рискува да изнесе цилиндъра от сградата, защото на постовите можеше да им хрумне отново да я „обискират“. А алтернатива не съществуваше. Тя излезе в късия коридор, отиде до сейфа и остави цилиндъра да се изхлузи незабелязано на пода в ъгъла — точно на мястото, от което го бе взела. Вдигна „забравените“ кърпа и кутия с паста, излезе, показа ги на постовите и изтича обратно по коридора към залата.
Чувстваше, че трябва да се махне оттук колкото може по-скоро, и знаеше, че по някакъв начин трябва да се свърже със Саймън.
И изведнъж чу гласове.
Асансьорът се отвори, генералът излезе и тръгна към залата.
— И колко е голям този сейф? — попита той Скот.
— Два метра и седемдесет височина, два и десет широчина и два и четиридесет дълбочина — отговори без замисляне Скот. — Достатъчно просторен, за да проведете частен разговор в него, ако желаете, генерале.
— Така ли? — каза Хамил. — Информираха ме, че сейфът се отваря от един-единствен човек. Вярно ли е това?
— Абсолютно, генерале. В това отношение се придържахме стриктно към спецификациите на вашето правителство.
— Казаха ми освен това, че сейфът можел да устои на атомна атака. Така ли е наистина?
— Да — потвърди Скот. — Стените на сейфа са дебели петнайсет сантиметра и ще издържат на атомна експлозия, освен при пряко попадение. Ако това не се случи, съдържанието на сейфа ще бъде запазено дори ако сградата около него бъде изтрита от лицето на земята.
— Впечатляващо — изсумтя генералът, влезе в залата, следван от Скот, и с досада забеляза, че чистачката лъска масата.
Скот за миг хвърли поглед на пергамента на стената.
— Наистина чудесен сейф, господин Бернстром — чу се гласът на генерала откъм коридора. Двамата войници бяха замръзнали в стойка „мирно“.
Генералът огледа сейфа, после влезе в него, видя тубуса на пода, наведе се и го взе.
— Калъф за портрет — побърза да обясни Скот и посочи портрета на Саддам Хюсеин.
— Вие очевидно сте човек, който мисли и за най-дребните подробности, господин Бернстром — каза Хамил. — От вас би излязъл достоен полковник в някой от моите полкове. — Той се изсмя на шегата си и подаде тубуса на Скот.
Хана се вслушваше напрегнато във всяка изговорена дума. Прецени, че трябва да напусне сградата колкото може по-бързо и по някакъв начин да уведоми Крац какво е направила.
— Искате ли да ви покажа как да програмирате сейфа? — каза Скот. Хана вече беше при вратата на излизане от Залата.
— Не, не, не на мен — побърза да го спре Хамил. — Единствен президентът ще отключва този сейф. — Това бяха последните думи, които Хана чу, преди да излезе и да мине покрай двамата постови в дългия коридор.
Когато стигна при вратата на стълбищната площадка, Хана се обърна. Генералът тъкмо влизаше в залата, следван от Скот, който държеше тубуса.