По време на вечерята — никакъв алкохол, само слаба бира — Скот попита заместник-директора може ли да разчита някой ден да натрупа и малко реален опит.
— Това не е работа за през годишния ти отпуск, нали се сещаш — отговори му Декстър Хъчинс, докато палеше пура. — Зарежи Йейл, ела при нас на пълен работен ден и тогава можем да обсъдим взаимната полза от това да те пуснем навън от класната стая.
— Предстои ми едногодишен академичен отпуск — напомни Брадли.
— Ами тогава замини най-сетне за Италия. След тези вечери в твоя компания през последните седем години мисля, че знам за Белини толкова, колкото ми е известно и за балистиката.
— Не разчитай, че някога ще се откажа от желанието си да се опитам на оперативна работа, Декстър. Просто не се заблуждавай.
— Ще го направиш като станеш на петдесет, защото тогава искаш или не, просто ще те пенсионираме.
— Но аз съм само на трийсет и шест…
— Видя ли, впрягаш се прекалено лесно, за да станеш някога добър агент — каза заместник-директорът и дръпна с наслаждение от пурата си.
Когато Т. Хамилтън Макензи отвори входната врата, телефонът звънеше, но той не му обърна внимание, а извика високо:
— Сали? Сали? — Но не получи отговор. Гневен, той грабна телефона. — Сали, ти ли си?
— Доктор Макензи? — вежливо попита глас, далеч по-спокоен от неговия.
— Да — отговори той.
— Ако се питате къде е дъщеря ви, мога да ви уверя, че тя е добре и в безопасност.
— Кой се обажда? — викна Макензи.
— Ще ви позвъня пак по-късно тази вечер, доктор Макензи, за да ви дам време да се поуспокоите — каза спокойният глас. — Междувременно въздържайте се от обаждане в полицията или в някоя частна агенция. Направите ли го, ние ще разберем веднага и това ще ни постави пред единствената възможност да върнем прекрасната ви дъщеря… в ковчег. — И телефонната линия заглъхна.
Т. Хамилтън Макензи пребледня и след секунда се обля в пот.
— Какво има, мили? — попита Джони.
— Сали е отвлечена — отвърна й той ужасен и се сгромоляса на дивана. — Казаха ми да не звъня в полицията. Щели да се обадят пак по-късно. — И се загледа като хипнотизиран в телефона.
— Сали е отвлечена! — повтори Джони. Не вярваше на ушите си.
— Да — отсече съпругът й.
— В такъв случай трябва незабавно да позвъним в полицията! В крайна сметка, мили, нали за това им плащат.
— Не, не трябва да го правим. Предупредиха ме, че ако го направим, щели веднага да разберат, и тогава щели да ни я върнат в ковчег.
— Ковчег? Сигурен ли си, че ти казаха така? — спокойно попита Джони.
— Дявол да го вземе, естествено, че съм сигурен! И освен това ми казаха, че нищо нямало да й се случи, стига да не се свързваме с полицията. Нищо не мога да разбера… аз не съм богат.
— И все пак, струва ми се, че трябва да се обадим. В края на краищата началник Диксън ни е личен приятел.
— Не, не! — изкрещя Макензи. — Как не разбираш! Обадим ли се, ще я убият.
— Единственото, което разбирам, е, че ти не си в състояние да се справиш със ситуацията и че дъщеря ни е в голяма опасност. — Тя замълча за секунда, после решително каза: — Трябва веднага да позвъниш на началник Диксън.
— Не! — повтори съпругът й. — Защо не се опиташ да разбереш?
— Разбирам, и то много добре — заяви Джони със забележително спокоен глас. — Разбирам, че възнамеряваш да играеш едновременно ролите на началник на полицията в Кълъмбъс и на декан на медицинския факултет, въпреки че това изобщо не е по силите ти. Интересно как би реагирал ти самият, ако в операционната ти нахълта морски пехотинец, наведе се над един от пациентите ти и поиска скалпел?
Т. Хамилтън Макензи изгледа жена си със смразяващ поглед и реши, че ирационалното й поведение се обяснява със стреса.
Двамата, които слушаха този разговор някъде в другия край на града, се спогледаха. Мъжът със слушалките каза:
— Хубаво е, че ни се налага да имаме работа с него, а не с нея.
Когато час по-късно телефонът отново иззвъня, Т. Хамилтън Макензи и жена му скочиха едновременно, сякаш някой ги бе докоснал с оголения край на жица под напрежение.