— Правя го не за вас, сър, а заради полковник Крац. Навремето той не само ме извади от затвора, но и бе единственият офицер, който се е отнасял с мен като с човешко същество. Така че каквото и да е това в ръцете ви, професоре, дано си заслужава неговата саможертва.
— Хиляди вече са дали живота си заради него — тихо каза Скот. — Защото това е американската Декларация за независимостта.
— Мили боже! — възкликна Коен. — Как е попаднала в ръцете на тези мръсници? — Той помълча малко и отново го погледна. — Мога ли да ви вярвам?
Скот мълчаливо кимна и разви пергамента. Коен и Азиз впиха игумени погледи в безценния документ.
— Добре, в такъв случай май ще трябва да ви върнем колкото може по-скоро у дома, професоре, нали така? — въздъхна Коен. — Азиз ще поеме командването, докато сме в неговия свят. — Той скочи от кабината, а кюрдът изтича да заеме мястото му зад волана. Щом се качи в каросерията, Коен удари с длан покрива на кабината и Азиз потегли.
Камионът ускори още докато бяха в двора, премина през бариерата и излезе на Площада на свободата. Единствените превозни средства, покрай които минаваха, изглеждаха отдавна изоставени. Между сградите и по улиците не се виждаше жива душа.
— Кварталът бе евакуиран в радиус от пет километра, така че още малко никой няма да ни пречи — обясни Азиз, зави наляво и бързо вдигна до стотина километра в час — скорост, запазена по този булевард единствено за Саддам. — Смятам да излезем от Багдад по старото шосе „Бакуба“. Така ще пътуваме из места, където военните не се навъртат — продължи той, докато минаваха край фонтана, станал известен благодарение на Али Баба. — Надявам се да се измъкнем от Багдад в рамките на два часа.
Азиз направи остър завой надясно и продължи по улиците на призрачния град. Когато излязоха при моста над река Тигър, Скот погледна към слънцето — след не повече от час то щеше да се скрие зад най-високите сгради и шансовете им да се измъкнат незабелязани значително щяха да нараснат.
Азиз профуча край университета „Кармел Джунблат“ и излезе на булевард „Джамила“. Все още не се виждаха никакви хора. Скот реши, че ако някой случайно ги забележи, ще сметнат, че са армейски патрул.
Хана бе първата, която видя човек — старец, седнал на тротоара и напълно безразличен към ставащото край него. Подминаха го със сто километра в час, но той даже не вдигна поглед.
Азиз зави на следващата пряка и се озова срещу група млади мародери, понесли телевизори и електронна техника. Като видяха камиона, младежите побягнаха. На следващия ъгъл имаше други грабители, но все още нямаше помен от армия или полиция.
Когато забеляза в далечината тъмнозелени униформи, Азиз без колебание зави надясно по уличка, която всеки друг делничен ден би била задръстена с пешеходци и по която никое превозно средство не би могло да се движи с повече от пет километра в час. Но Азиз караше с не по-малко от осемдесет. Отново зави надясно при първа възможност и едва сега видяха първите осмелили се да излязат навън. Стигнаха до края на търговската улица и Азиз се включи в магистралата, извеждаща от Багдад. По нея почти нямаше коли.
Азиз поглеждаше в огледалото през няколко секунди. Вече стриктно се съобразяваше с ограничението на скоростта, което бе осемдесет километра в час. „Никога не допускай да те спрат за дреболия“, бе го предупреждавал Крац хиляди пъти.
Когато притъмня и Азиз включи фаровете, сърцето на Скот се поотпусна. Двата часа бяха изтекли, но едва ли някой се бе сетил да ги търси. От друга страна, всеки километър по-далеч от Багдад ги извеждаше по места, където хората бяха все по-малко верни на Саддам.
Когато оставиха табелата с надпис „Багдад“ зад гърба си, Азиз вдигна на сто километра.
— Дай ми двайсет минути, Аллах — помоли се на глас той. — Дай ми само двайсет минути и ще ги закарам до Касъл Поуст.
— „Касъл Поуст“? — удиви се Скот. — Да не сме тръгнали да гоним индианците?
Азиз се засмя.
— Не, професоре, това е мястото, където през Първата световна война е построен английски военен форт. Там бихме могли да се скрием за през нощта. Ако, разбира се, стигнем преди… — Тримата едновременно забелязаха военния камион, идващ срещу тях. Азиз отби наляво, включи се в някакъв страничен път и веднага се видя принуден да вдигне крак от педала на газта.
— Сега къде отиваме? — тихо попита Скот.
— Хан Бени Саад — отговори Азиз, — селото, където съм се родил. Ще можем да останем не повече от една нощ, но никой няма да се сети да ни търси там. А утре, професоре, ще трябва да решите коя от шестте възможни граници да пресечем.