— Не можем да приемем такъв жест — въздъхна Скот. — Подобна щедрост е прекалено голяма. Ще вървим пеша и ще намерим някакъв транспорт, когато стигнем при Хувайдер. — И той посочи с пръст първото село по избрания маршрут.
Азиз преведе думите му. Старейшината видимо се натъжи и прошепна няколко думи.
— Каза, че колата всъщност не била негова, а на брат му. Значи сега е моя.
Едва сега Скот разбра, че преди чичото на Азиз старейшина на селото е бил баща му. Постепенно започваше да осъзнава колко силно е желанието на този човек да рискува всичко, но да не допусне залавянето на групата от войниците на Саддам.
— Добре, да приемем, че разглобим колата, пренесем я и отново я сглобим. Какво ще правим с патрулите по шосето? — попита той. — Защото повече от ясно е, че Хамил е разпратил хиляди хора да следят всички пътища към границите.
— Не и по второстепенните — отвърна Азиз. — Армията ще наблюдава магистралата. Те знаят, че това е единствената ни надежда да се доберем до границата. Не, няма да имаме проблем чак до контролния пункт на влизане в Халис. — Той показа с пръст на картата. — А и там едва ли ще има повече от двама заспали войници.
— Възможно ли е да излезем по някакъв начин при Туз Хурмату, без да се качваме на магистралата? — попита Скот, без да вдига поглед от картата.
— Да, има обиколен път през хълмовете, до който армията няма да припари, защото толкова близко до границата с Кюрдистан рискът да бъдат нападнати от партизаните пешмерги е много голям. След Туз Хурмату има само няколко километра до главната магистрала, но от друга страна, после остават още седемдесет километра до границата и няма никакъв друг начин да се мине през нея.
Скот се замисли за няколко минути. Накрая проговори:
— Значи поемем ли по този маршрут, единственият ни избор ще бъде да пресечем границата при Киркук. А там за нас ще бъде опасно и от двете страни.
В този момент старейшината започна да чука с пръст по картата върху кръгчето, обозначаващо Киркук, и разпалено да обяснява нещо на племенника си.
— Чичо казва, че Киркук е най-добрият ни шанс. Повечето от жителите му са кюрди и ненавиждат Саддам Хюсеин. Това е район, където дори има случаи на войници, дезертирали от армията, за да станат кюрдски пешмерги.
— Но как ще разберат, че сме на тяхна страна?
— Чичо ще се свърже с пешмергите, така че когато стигнем границата, те ще направят всичко по силите си, за да ни помогнат да я пресечем. Това, разбира се, не е официална граница, но стъпим ли в Кюрдистан, вече сме в безопасност.
— Кюрдите са най-добрият ни шанс — обади се Хана. — Особено ако повярват, че замисълът ни е бил да убием Саддам.
— Това е вярно, сър — намеси се и Коен. — Естествено, само при положение, че колата няма да ни предаде.
— Ти си нашият механик, Коен, така че ти най-добре можеш да прецениш това.
Когато Азиз преведе думите на Скот, старейшината стана, отведе ги зад къщата и спря пред кола — скрита под черно покривало. Двамата с Азиз го дръпнаха и Скот не можа да повярва на очите си.
— Розов кадилак? — смаяно попита той.
— Класически модел „Седан де вил“ от 56-а година, ако държим на прецизността, сър — уточни Коен и възбудено потри длани. После отвори дългата тежка врата и с благоговение седна на седалката зад волана. Бръкна под таблото, дръпна някакъв лост и капакът над двигателя щракна. Той слезе от колата, отиде отпред, вдигна капака и съсредоточено огледа двигателя. — Не е зле — заключи накрая той. — Ако сваля някоя и друга част от камиона, след няколко часа ще мога да ви предложа истинска състезателна кола.
Скот погледна часовника си.
— Ако искаме да минем през границата тази вечер, мога да ти отпусна само час — каза той.
Скот с Хана влязоха в къщата и отново се заловиха да изучават картата. Пътят, препоръчан от Азиз, бе на деветнайсет километра от селото, но това бяха километри тежък терен, представляващи изпитание дори за човек с празни ръце.
— Ще ни отнеме часове — каза накрая Скот.
— Каква е алтернативата, след като магистралата е табу?
Докато оглеждаха маршрута, а Коен работеше над колата, Азиз подбра трийсетима от най-здравите мъже в селото. Няколко минути след отпуснатия му един час се появи Коен. Ръцете му, лицето му, дрехите му и дори косата му бяха покрити с грес.
— Можем да разглобяваме, професоре — докладва той.