— Чудесно. Но първо трябва да се отървем от камиона — каза Скот и стана.
— Няма да е възможно, сър — предупреди го Коен. — Свалих някои неща от двигателя, така че не можем да го подкараме. За сметка на това кадилакът ще вдигне над сто и петдесет километра в час — обяви с гордост той. — И то на трета скорост.
Скот се засмя и двамата с Азиз излязоха да намерят старейшината. Обясниха му проблема.
Старецът спокойно каза нещо и Азиз преведе:
— Не се страхувай, приятелю — каза той. — Докато вие пътувате през пустинята, ние ще разглобим машината и ще заровим всяка нейна част на място, което войниците на Саддам няма да намерят и след хиляда години.
Думите не успокоиха Скот, но Азиз кимна в знак на потвърждение. Без да чакат мнението му, чичото и племенникът отидоха при кадилака, където Коен надзираваше демонтирането и разпределението на частите между трийсетимата носачи.
Четирима щяха да носят двигателя на носилка, а други шестима щяха да вдигнат рамата на рамене като ковчег. Нови четирима щяха да отговарят за по едно колело с гумата. Трета група от четирима щеше да се заеме с шасито. Двама бяха отделени за предната седалка — тя бе истинско произведение на изкуството, изработено от черна и бяла кожа — други двама щяха да носят задната. Един щеше да бъде натоварен с арматурното табло. Коен продължаваше да разпределя останалите компоненти на кадилака. Последните трима в опашката на носачите бяха три деца на по десетина-дванайсет години, които щяха да отговарят за пренасянето на двете двайсетлитрови туби бензин и на чантата с инструменти. С покрива щяха да се разделят.
Чичото на Азиз поведе жителите на селото към най-външната къща, откъдето всички щяха да проследят тръгването на гостите в пътешествието им към хоризонта.
Скот се сбогува със старейшината. Затрудняваше се да намери думи, за да изрази чувствата си. „Слушай, обади ми се, когато имаш път през Ню Хейвън“, би казал той на свой сънародник в подобна ситуация.
— Ще се върна в по-добри времена — каза той на старейшината и Азиз преведе.
— Ще чакаме идването на този ден.
Скот се обърна към Коен. С компас в ръка сержантът поведе невероятния отряд на пътешествие, което още отсега им се струваше безкрайно. Взе едната туба бензин от най-малкото момче и му посочи изразително с пръст назад към селото, но хлапето упорито поклати глава и бързо сграбчи брезентовата чанта на Скот.
„Ще запечата ли историята за поколенията това удивително пренасяне на Декларацията за независимостта?“ — питаше се Скот.
В този момент Коен извика:
— Напред!
Генерал Хамил нетърпеливо чакаше телефонът му да звънне и неспокойно крачеше из кабинета си.
Когато Саддам бе научил за провала на майор Саид, допуснал терористите да избягат, при това с Декларацията, най-силно се бе ядосал, че не бе могъл да го убие лично.
Единствената заповед, която даде, бе да се обявява на кръгъл час по радиото и телевизията, че е имало неуспешен опит да бъде убит и че ционистките терористи за съжаление още са на свобода. Съобщението трябваше да бъде придружено с подробно описание на провалилите се атентатори. Накрая трябваше да бъде отправен призив към населението на Ирак да окаже помощ в залавянето на неверниците.
Ако ставаше дума за нещо по-маловажно, генералът може би щеше да посъветва своя водач и върховен началник да се въздържи от излъчването по националните медии на такава информация, най-вече за да се попречи на хората, склонни да помогнат на терористите. В случая обаче единственото допълнение към заповедта на Саддам, което Хамил си позволи, бе да се обяви голяма награда за залавянето на терористите. Генералът отдавна бе разбрал, че личният материален интерес често е в състояние да надвие всякакви морални задръжки.
Хамил спря пред картата, временно опъната на стената върху портрета на Саддам, и огледа плетеницата от червени линии, свързваща Багдад с границите на Ирак. От двете страни на всеки път имаше стотици населени места и генералът се намръщи — знаеше, че много от тези селища с готовност биха предоставили убежище на бегълците.
И в този момент мислите му се върнаха на едно от имената, споменати от Крац. Азиз Зеебари — често срещано име, което по някаква причина не можеше да прогони от съзнанието си.
— Азиз Зеебари… Азиз Зеебари… Азиз Зеебари… — заповтаря на глас генералът. И изведнъж се сети. Беше екзекутирал човек с такова име, участвал в провалил се опит за държавен преврат. Да, преди седем години. Възможно ли бе това да е бащата на терориста?