34.
Старейшината бе обесен пръв. Последваха го братята му — един по един, пред очите на цялото село — но никой не пророни дума. След това се заловиха за братовчедите. Накрая едно дванайсетгодишно момиче, което се надяваше да спаси живота на баща си, им разказа за непознатите, отседнали в къщата на старейшината предната нощ.
Обещаха на момиченцето да пощадят баща й, ако им разкаже всичко, което знае. Тя ги заведе в пустинята, където бяха заровили камиона. Двайсет минути копане и войниците се убедиха, че им е казала истината.
Свързаха се с генерал Хамил по полевия телефон. Генералът не искаше да повярва, че трийсет души от клана Зеебари са разглобили един стар кадилак на части и са го пренесли на гръб през пустинята.
— О, да, така е — уверяваше ги момиченцето. — Знам, че е истина, защото брат ми помогна да пренесат едно от колелата — гордо заяви тя и посочи към хоризонта.
Генерал Хамил внимателно изслуша по телефона допълнителната информация, след което нареди да обесят бащата и брата на момиченцето.
Върна се при картата и бързо видя единствения възможен път, по който можеха да поемат бегълците. Погледът му се плъзна по тънката червена линия и след секунди той знаеше със сигурност името на града, през който щяха да минат.
Погледна часовника на писалището си — бе 4:39.
— Свържи ме с контролния пункт на влизане в Халис — заповяда той на младия лейтенант.
Азиз още отдалеч видя някакъв войник да проверява спрял пикап. Ясмин го предупреди, че това е контролният пункт, и изсипа съдържанието на една от чантите си на седалката между тях.
Азиз удари с ръка по вратата. Успокои се като видя, че войниците са само двама и че вторият невъзмутимо дреме в един стар стол от другата страна на пътя.
Когато спряха, Скот чу някой да се смее. Не знаеше, че в този момент Азиз подава на постовия пакет „Ротманс“.
Войникът се готвеше да им махне да минават, но изведнъж се събуди другият — надигна се като котка, спала няколко часа върху радиатора, бавно пристъпи към колата и я огледа с възхищение, както впрочем правеше всеки път, когато тази кола минеше оттук. После тръгна около нея, мина покрай багажника и с любов плесна по капака. Той леко се надигна. Скот побърза да го дръпне, а Ясмин „изпусна“ още две кутии „Ротманс“.
За пръв път този ден постовият се разбърза. Ясмин игриво му се усмихна, когато той се наведе да вдигне цигарите, и му прошепна нещо. Войникът погледна Азиз и се разсмя гръмко. В този миг зад тях спря голям камион, натоварен с бира.
— Давай, давай — подкани ги войникът, забелязал възможността да получи нещо значително по-съществено.
Азиз се подчини без забавяне и рязко потегли.
— Какво му каза? — полюбопитства Азиз, когато се отдалечиха на безопасно разстояние.
— Казах му, че си обратен, но че ще се върна по-късно самичка.
— Не знаеш ли какво означават думите „семейна чест“? — въздъхна Азиз.
— Естествено — отговори Ясмин. — За твое сведение той също ми е братовчед.
По съвет на Ясмин Азиз избра по-дългия южен маршрут около града. Нямаше как да избегне всички дупки по пътя, така че често чуваше стенания откъм багажника. Ясмин му посочи отклонението, към което се приближаваха, показа му къде да спре, взе си чантите и остави разсипаните плодове на предната седалка. Азиз спря на пресечката с някаква улица, която водеше обратно към центъра на града. Ясмин скочи от колата, усмихна му се и му махна да потегля. Азиз й махна в отговор и се запита дали ще я види някой ден пак.
Подкара към другия край на града. Не искаше да рискува някой от местните да види другарите му, така че не им каза да излязат от багажника.
Когато Халис остана на няколко километра зад тях, Азиз спря на първото разклонение, маркирано с две табели. На първата пишеше „Туз Хурмату — 120 км“, а на втората „Туз Хурмату — 170 км“. Огледа се във всички посоки, слезе от колата, отвори багажника и най-сетне пусна трите „багажа“ на свобода. Докато се протягаха и разкършваха стави и крайници, Азиз им показа указателните табели. На Скот бе достатъчен един поглед, за да реши по кой път да поемат.
— Тръгваме по по-дългия — каза той. — И се надяваме още да мислят, че пътуваме с камиона.
Хана доволно затръшна капака на багажника.
След секунди отново потеглиха.
Азиз караше със средна скорост 65 километра в час по криволичещия път, а тримата му пътници се навеждаха винаги, когато срещу тях се зададеше превозно средство.