Макензи изчака няколко позвънявания, мъчейки се да събере остатъците от хладнокръвието си. После взе слушалката.
— Макензи слуша.
— Слушайте ме внимателно — прозвуча в ухото му тихият глас — и не ме прекъсвайте. Отговаряйте само когато ви наредя. Ясно ли е?
— Да — отговори Макензи.
— Добре постъпихте, че не се обадихте в полицията, както искаше жена ви — продължи тихият глас. — Вашата преценка е по-добра от нейната.
— Искам да говоря с дъщеря си — не се стърпя Макензи.
— Гледали сте по телевизията много филми до късно през нощта, доктор Макензи. В реалния свят няма героини… или ако щете герои. Опитайте се да го проумеете. Ясен ли съм?
— Да — послушно отговори Макензи.
— С вашите прекъсвания загубихте прекалено много от времето ми — въздъхна тихият глас. И разговорът прекъсна.
Мина над час преди телефонът отново да позвъни и през това време Джони се опита още веднъж да убеди своя съпруг, че трябва да се обадят в полицията. Този път Т. Хамилтън Макензи вдигна слушалката без забавяне.
— Ало? Ало?
— Успокойте се, доктор Макензи — чу се тихият спокоен глас. — И този път просто слушайте. Утре сутринта в 8:30 ще излезете от дома си и ще тръгнете с колата към болницата, както го правите всеки ден. По пътя ще се отбиете в „Олентанги Ин“ и ще седнете на свободна маса в ъгъла на салона. Масата да е за двама. След като се уверим, че никой не ви следи, при вас ще дойде един от моите колеги и ще ви даде подробни указания какво ще правите по-нататък. Разбрахте ли ме?
— Да.
— Един грешен ход, доктор Макензи, и никога повече няма да видите дъщеря си. Ще ви бъде от полза да запомните, че вие може и да се занимавате с това да продължавате човешкия живот, но нашата професия е… да го скъсяваме.
И разговорът пак прекъсна.
5.
Хана беше сигурна, че ще се справи със задачата. В края на краищата, ако не можеше да ги излъже в Лондон, как можеше да се надява, че ще го направи в Багдад?
Избра вторник за ден на експеримента, след като предния ден прекара няколко часа в оглед на района. Реши да не обсъжда намеренията си с никого — опасяваше се, че някой от екипа на Мосад може да заподозре нещо, ако я улови да задава прекалено много въпроси.
Огледа се във високото огледало в хола. Чиста бяла тениска, свободен пуловер, износени джинси, гуменки, тенис чорапи и сресана небрежно коса.
Подреди нещата в малкото поожулено куфарче — единствената семейна вещ, която й бяха разрешили да задържи — и към десет часа излезе. Госпожа Рубин вече бе излязла на „голям пазар“, както се бе изразила, с намерението да напазарува каквото трябва за следващите две седмици.
Хана бавно тръгна по улицата. Много добре знаеше, че ако я хванат, ще се озове на самолета за Тел Авив още преди да се е усетила. Потъна в утробата на метростанцията, показа картата си на контрольора, спусна се с ескалатора и се отправи към далечния край на ярко осветения перон.
На Лестър Скуеър се прекачи на линия „Пикадили“ и когато спряха на Саут Кенсингтън, бе сред първите, качили се на ескалатора. Не изтича нагоре, както й се искаше, защото тичащите хора привличат вниманието на околните. За да намали вероятността някой случайно да запомни лицето й, остана спокойно на стъпалата на ескалатора, загледана в рекламите по стената: новият „Роувър 2000“, „Джони Уокър“, предупреждение срещу СПИН и обява за спектакъла „Булевардът на залеза“ на Ендрю Лойд Уебър в „Аделфи“. Когато излезе на улицата, Хана бързо се огледа в двете посоки, преди да прекоси Харингтън Роуд в посока на „Норфък Ин“ — средно голям хотел, на който се бе спряла след внимателен избор. Беше го огледала предния ден и знаеше със сигурност, че може да отиде в дамската тоалетна, без да пита и без да се опасява, че някой може да я спре.
Бутна вратата, огледа се, за да се убеди, че е сама, избра последната кабина, влезе, заключи се и отвори куфарчето. После съсредоточено се захвана да променя външния си вид.
Докато се преобличаше, чу през вратата два пъти да влизат и излизат. Докато имаше човек, тя спираше всякакво движение и продължаваше едва когато отново останеше сама в тоалетната.
Цялото упражнение й отне точно двайсет минути. Когато излезе, се огледа в огледалото и пооправи някои дреболии в облеклото си.
След това се помоли наум, но не на техния бог.
Излезе от тоалетната, бавно изкачи стълбите и се озова във фоайето на хотела. Предаде малкото си куфарче на гардероба и каза, че ще си го прибере след няколко часа. Бутна към гардеробиера монета от една лира и в замяна получи малко червено картонче, удостоверяващо, че е оставила на съхранение багаж. Залепи се зад излизаща група туристи, мина след тях през въртящата се врата и секунди по-късно отново бе на тротоара.