Уредникът огледа гърба на рамката и поиска отвертка със среден размер. Скот избра една и му я подаде.
Бавно и методично Менделсон отви осемте винта, които придържаха две стоманени пластини към задната страна на рамката, и все така внимателно намести рамката по лице.
Без да забелязва нетърпението на заместник-директора, който не можеше да разбере защо този човек не проумява необходимостта да се поразбърза, той порови из чантата, избра нужното му длето и вмъкна върха му в горния десен ъгъл на сандвича от двете ламинирани стъклени плоскости. През това време Скот извади от донесения от Менделсон тубус копието на Декларацията, съхранявано в Националния архив само допреди няколко часа.
Когато уредникът повдигна горния край на ламината, усмивката на лицето му ясно издаваше вярата му, че държи в ръцете си оригинала.
— Хайде! — изпъшка Декстър. — Онези отвън ще се усъмнят.
Но Менделсон бе глух за неговите безпокойства. Той провери за сетен път изписването на „британски“, после огледа петте „Джо“ и едното „Джордж“ и едва тогава насочи вниманието си към останалата част на документа. Но усмивката така и не напусна лицето му.
Все така безмълвен уредникът бавно нави на руло оригинала, а Скот постави на негово място между стъклата копието от Националния архив. Менделсон намести плоскостите една върху друга, нагласи пластините и ги затегна с осемте винта.
Докато Скот окачваше рамката на стената, Менделсон прибра тубуса в чантата.
Декстър Хъчинс измъчено въздъхна и изръмжа:
— За бога, хайде най-сетне се махаме оттук!
И в този миг шестима полицаи с извадени пистолети нахлуха в стаята и ги заобиколиха.
— На място! — извика един от тях.
Менделсон припадна.
37.
Арестуваха и четиримата, оковаха ги с белезници и им прочетоха правата. След това ги откараха в отделни полицейски коли до 19-и участък.
Опитаха се да ги разпитат, но тримата отказаха да разговарят в отсъствието на свой адвокат. Четвъртият само предупреди дежурния сержант, че ако иззетата чанта бъде отворена макар и за секунда, без да присъства адвокат, това ще доведе до завеждането на иск срещу Нюйоркското полицейско управление.
Сержантът изгледа внушително изглеждащия мъж в скъп костюм и реши да не поема риск. Маркира чантата като веществено доказателство и я хвърли в сейфа за временно съхранение на иззети вещи.
Същият мъж настоя на гражданското си право, позволяващо му едно телефонно обаждане. Искането му бе удовлетворено, но едва след надлежното попълване и подписване на съответния формуляр. След това, в 2:27 часа през нощта, Декстър Хъчинс позвъни на домашния номер на директора на ЦРУ за сметка на своя началник.
Директорът призна на своя подчинен, че и без това не е могъл да заспи. Изслуша доклада му и го похвали, че не е разкрил пред полицията името си или естеството на секретната нощна операция, по време на която е бил заловен.
— Последното, от което имаме нужда точно сега, е някой да разбере кой си — въздъхна той. — Най-важното е да не компрометираме президента. — После, след кратка пауза, допълни: — И най-вече ЦРУ.
Директорът на ЦРУ облече халата и слезе в кабинета си. Написа къса паметна бележка относно проведения с неговия заместник разговор и потърси нужния му телефон, ползвайки помощта на настолния си компютър. След това бавно набра номер, започващ с 212.
Началникът на полицейското управление в Ню Йорк Сити изсумтя сънено няколко подходящи за случай като този думи, вдигна слушалката чак след доста време, схвана кой му се обажда и разбра, че за разлика от него, човекът е напълно разсънен. После запали нощната лампа и започна да пише в бележника си. Жена му се обърна в леглото, но не и преди да измърмори няколко солени думички от своята селекция.
Директорът на ЦРУ завърши разказа си с обещанието:
— И можеш да си сигурен, че ти дължа една услуга.
— Две — поправи го шефът на полицията. — Една за решаването на проблема ти.
— А втората? — поинтересува се директорът на ЦРУ.
— За това, че събуди жена ми в три през нощта.
Началникът на Нюйоркското полицейско управление остана седнал на ръба на леглото си, докато търсеше домашния номер на капитана, отговарящ за 19-и участък.