Слезе в кухнята и направи кафе за двамата — нещо, което не бе вършил поне от петнайсет години. Качи се с подноса в спалнята и намери там Джони по розова нощница да търка сънено уморените си очи.
Макензи седна на ръба на леглото и двамата изпиха в мълчание кафето без захар и сметана. Всичко, което можеха да си кажат, вече бе казано през последните единайсет часа.
Той взе подноса, слезе долу и без да бърза, изми чашите и подреди кухнята. Първият звук, с който светът навън обяви за съществуването си, бе тупването на хартиен пакет на верандата пред входната врата.
Той хвърли кърпата за бърсане на съдове, изтича навън, прибра броя на „Диспач“ и бързо прегледа първа страница, търсейки някаква индикация, че пресата е надушила за случилото се. Името на Клинтън естествено бе в по-голямата част от заглавията. Останалите подсказваха, че отново има някакви проблеми с Ирак. Президентът обещаваше да изпрати още войски на границата с Кувейт, ако това стане наложително.
— Защо не си свършиха работата както трябваше — ядосано измърмори Макензи, докато затваряше входната врата. — А сега чакат Саддам да играе по правилата.
Опита се да навлезе в подробностите на историята, но разбра, че не може да се съсредоточи върху думите. Все пак от редакционната статия схвана, че според „Диспач“ Клинтън е изправен пред първата си сериозна криза. „Президентът няма дори представа какво означава истинска криза“ — мрачно помисли Т. Хамилтън Макензи. Та нали неговата дъщеря със сигурност бе спала тази нощ в Белия дом.
Когато часовникът в хола удари осем, Макензи изпита истинско облекчение. Джони се появи на стълбището напълно облечена, оправи яката на сакото му и изчетка с длан пърхота по раменете му. Държеше се така, сякаш му предстоеше да тръгне както всеки друг ден за университета. Не каза нищо по повод избора на вратовръзката.
— И не закъснявай — каза тя. Това също бяха обичайните думи, с които го изпращаше.
— Естествено — обеща той, целуна я по бузата и без повече думи тръгна.
Но щом вратата на гаража се вдигна, той видя мъждукащите фарове и изруга. Явно снощи бе забравил да ги изключи, ядосан от лекомисленото поведение на дъщеря си. Този път ядът му беше насочен към самия него и той отново изруга.
Седна зад волана, вкара ключа и се помоли наум. Изключи фаровете, изчака малко и го завъртя. Първо бързо, след това по-бавно се опита да внуши на стартера да се завърти, но двигателят издаваше само немощни признаци на живот, макар Макензи да помпаше педала на газта.
— Защо точно днес? — изкрещя Макензи и удари с длани волана.
Опита още един-два пъти, накрая се отказа, изскочи от колата и изтича обратно вкъщи. Натисна звънеца с палец и не го свали от бутона, докато Джони не отвори вратата.
— Акумулаторът е сдал. Трябва ми колата ти. Бързо… бързо!
— Колата е на сервиз. Седмици наред ми опяваше, че трябва да я закарам.
Т. Хамилтън Макензи не каза нищо, а просто обърна гръб на жена си, изтича обратно по алеята, извеждаща до пътя, и трескаво заоглежда пищно озеленената улица за добре познатите му жълти коли с телефонен номер 444–4444 на покрива. Знаеше, че шансът да намери тук такси в търсене на клиент по това време на денонощието е едно на сто. Единственото, което видя, бе приближаващ се автобус. Спирката, естествено, се намираше на стотина метра и той се втурна натам. Макар да му оставаха поне още двайсетина метра дотам, когато се изравни с него, автобусът намали и спря.
Запъхтян, Макензи се качи.
— Благодаря — каза той. — Този автобус отива ли до Олентанги Ривър Роуд?
— Не точно, но стига доста наблизо.
— Да потегляме тогава — ненужно каза Макензи и погледна часовника си. Беше 8:17. С повечко късмет, имаше някакъв шанс да стигне навреме. Огледа се къде да седне.
— Дотам струва долар — каза шофьорът, загледан в отдалечаващия се гръб на Макензи.
Макензи зарови из джобовете на неделния си костюм и възкликна:
— Божичко! Забравил съм…
— Този номер го знам, приятел — въздъхна шофьорът. — Само че нали се сещаш: няма пари, няма возене.
— Ти не разбираш — отчаяно каза Макензи. — Имам важна делова среща… въпрос на живот и смърт!