Той се облегна в креслото си и се замисли за блондинката Сюзан Андерсън, присъствала на последната оперативка при новия държавен секретар. Ако съдбата ги събереше пак, може би пътуването до Вашингтон щеше да си струва.
На следващата сутрин пред болницата към щатския университет на Охайо спря черна лимузина с тъмни прозорци. Както беше инструктиран, шофьорът паркира на мястото, запазено за Т. Хамилтън Макензи.
Единствената дадена му друга заповед бе да вземе пациент точно в десет часа и да го откара в болницата към университета на Синсинати.
В 10:10 двама санитари в бели манти изведоха с количка висок, снажен мъж и като видяха паркираната на мястото на декана лимузина, насочиха количката право към нея. Шофьорът изскочи и бързо отвори задната врата на просторната кола. „Бедният — помисли си той — цялата му глава е бинтована. Как ли диша през тези малки отвори за носа и устата?“ Не беше сигурен дали става дума за изгаряне или нещо друго.
Добре сложеният мъж се прехвърли без чужда помощ от количката в колата, потъна в меката тапицерия и изпъна напред крака с облекчение. Шофьорът му каза: „Ще ви сложа колана“ и получи в отговор кимване.
После седна зад волана и свали своя прозорец, за да махне на двамата санитари и стоящия зад тях по-възрастен мъж с благородна осанка и измъчено лице.
Лимузината плавно потегли. Шофьорът бе изрично предупреден при никакви обстоятелства да не превишава разрешената скорост.
Т. Хамилтън Макензи с облекчение изчака лимузината да се скрие от погледа му по извитата алея, стигаща до главния вход на болницата. Надяваше се това да сложи край на кошмара от последните дни. Операцията бе отнела цели седем часа и предната нощ бе първата от седмица насам, през която бе спал като труп. Последната получена по телефона заповед бе да се прибере вкъщи и да чака освобождаването на Сали.
Когато за пръв път бе чул искането, поставено му ултимативно от жената, оставила пет долара в кафето на „Олентанги Ин“, той го бе възприел като неизпълнимо. Не — както бе изтъкнал — поради съображения от етичен характер, а защото бе помислил, че никога няма да може да постигне истинска прилика. Беше понечил да й обясни за неща като автоприсадките, за външния епител, за намиращия се по-навътре кориум и за това колко невероятно би било да… Но когато бе приел анонимния мъж в кабинета си, веднага бе схванал защо са избрали именно него. Беше почти на необходимата височина — е, може би само сантиметър-два по-нисък, не повече — и може би с два до пет килограма по-лек. Но малко по-дебели подметки и няколко дни с „Биг Мак“ с лекота щяха да поправят тези два недостатъка.
По-същественото бе, че черепът и чертите на лицето носеха несъмнена прилика с оригинала. Така че в края на краищата се бе оказало достатъчно да прибегне до ринопластика и присаждане на тъкан за подсилване на някои характерни черти. Резултатът се оказа добър, дори отличен. Хирургът бе приел червената коса като несъществена, защото тя явно щеше да бъде обръсната, за да се използва перука. С нов комплект коронки за зъби и умело положен грим разликата можеше да се забележи само от членовете на семейството.
По време на седемчасовата операция Макензи бе използвал няколко различни екипа. Беше обяснил, че има нужда от свежа помощ, ако почувства умора. Никой не смееше да противоречи на Т. Хамилтън Макензи в болницата, така че той бе единственият, който видя крайния резултат. Беше изпълнил своята част от договора.
Жената паркира форд тауруса — най-популярната кола в Америка — на стотина метра от къщата, но първо я обърна в посоката, в която щеше да потегли.
Смени обувките си в колата. Единственият път, когато без малко не я бяха хванали, бе, когато по подметките й бяха намерили залепнала кал и ФБР бе съумяло да идентифицира калта като идваща от мястото, което бе посетила няколко дни преди това.
Преметна чантата си през рамо, слезе от колата и бавно тръгна към къщата.
Бяха избрали къщата добре — фермерски дом на няколко километра от най-близкото населено място, в края на черен път, по който биха се поколебали да влязат дори най-заклетите любовници.
В къщата нямаше и следа от чуждо присъствие, но тя знаеше, че те са тук, чакат и наблюдават всяко нейно действие. Затова отвори вратата, без да чука, и веднага видя един от тях в хола.