— Марио отби преди малко по страничен път, за да може да се преоблече в униформа на „Федерал Експрес“. Ще ни настигне до един час.
— Кога е следващата смяна?
Шофьорът погледна индикатора за изминато разстояние.
— Горе-долу след сто и четиридесет километра, веднага щом пресечем границата на щата.
— А после?
— Още четири смени оттук до Ню Йорк. Всеки път нови шофьори и различни коли. Пациентът трябва да е при вас утре към полунощ, макар че може да ни се наложи да спрем един-два пъти, за да отскочи до тоалетната.
— Никакви тоалетни! — нареди Кавали. — Когато трябва, слизайте от магистралата и да пикае зад някое дърво.
7.
Новият дом на Бил Долара се оказа мазе на къща в Джорджтаун — до неотдавна ателие на художник. Стаята, в която работеше, бе добре осветена, без това да уморява очите, а по негово настояване вътре се поддържаше 19 градуса температура при постоянна влажност.
Бил направи няколко „тренировки“, както ги нарече той, но не можеше да започне работа над окончателния документ, без да разполага с всички необходими материали. „Аз съм перфекционист“, повтаряше той на Анжело. И уточняваше, че няма да допусне името му да бъде свързано с нещо, което впоследствие може да бъде разкрито като фалшификация. В крайна сметка, личната му репутация бе най-важното нещо за него.
Цели четири дни минаха в безуспешни опити да намерят правилните пера. Бил отхвърляше предлаганите му едно след друго, докато един ден не му показаха снимка на някакви пера, съхранявани в музей във Вирджиния. Той я разгледа, кимна удовлетворено и на следващия следобед перата бяха в ръцете му.
Кураторката на музея сподели пред репортер от „Ричмънд Таймс Диспач“, че е озадачена от кражбата. Според нея перата не били нито ценни, нито имали някакво историческо значение. А и в съседната витрина имало много наистина незаменими предмети.
— Зависи кой има нужда от тях — бе единственото, което каза Бил Долара на следващия ден, когато му показаха изрезката от вестника.
Мастилото се оказа много по-лесно, особено след като Бил се спря на нужния му нюанс. От дългата си практика той знаеше много добре как да постигне нужната температура и вискозитет, за да може мастилото да създаде илюзията на стар документ. И все пак се наложи да изпробва няколко шишета, преди да се спре на онова, което щеше да свърши работа.
Докато другите търсеха нужните му материали, Бил прочете няколко книги от библиотеката на Конгреса и прекара доста часове в читалнята на Националния архив, докато накрая не откри единствената грешка, която можеше да си позволи да допусне.
Най-трудното му изискване се оказа свързано с пергамента, може би защото Бил отказваше да се занимава с мостри, ненавършили двеста години. Раздразнен от опитите да му пробутат по-нови, един ден той се опита да обясни на Анжело какво представлява датирането с помощта на радиоактивен въглерод.
Докараха му мостри от Париж, Виена, Монреал и Атина, но старият фалшификатор отхвърли всички до една. Едва когато пристигна пакет от Бремен, бележката в който гарантираше, че съдържанието е от 1781 година, Бил си позволи да се усмихне с усмивката, която иначе бе в състояние да изтръгне от него само халбата „Гинес“.
Той докосваше, галеше и нежно опипваше пергамента по начина, по който един младеж би се отнасял с нова любима, но за разлика от ласките на хипотетичния любовник, той натискаше, сгъваше и разглеждаше обекта на своята страст, докато най-сетне не реши, че е годен да бъде подложен на ритуала на „кръщаването“ с мастило. За тази цел той приготви десет листа с еднакви размери с ясното съзнание, че в крайна сметка ще използва само един от тях.
Посвети няколко часа на подробен оглед на десетте листа. Два от тях отхвърли веднага, а други четири — чак в края на деня. После изработи грубо копие, което Анжело не се поколеба да обяви за идеално още от пръв поглед.
— Идеално за окото на аматьор — отбеляза Бил, — но един професионалист няма да пропусне да забележи седемнайсетте грешки, които допуснах. Унищожи го.
През следващата седмица в мазето на новия дом на Бил Долара в Джорджтаун бяха изработени три копия. Никому не беше разрешено да влиза в стаята, докато той се труди, а когато излизаше, вратата винаги се заключваше. Бил работеше по два часа, редувани с два часа почивка. Хранеше се два пъти дневно и не пиеше нищо, освен вода, дори вечер. Когато легнеше изтощен, спеше непробудно по осем часа.