Хана Копец бе смятана едновременно за аутсайдер и самотник от онези, чието мнение имаше значение, макар второто често да бе разглеждано като предимство.
Бяха й казали, че шансовете й да се класира са нищожни, но ето че тя бе издържала най-трудната част — дванайсетмесечната физическа подготовка — и макар, въпреки миналото си, досега да не бе убивала човек — защото шест от последните осем кандидати бяха убивали — отговарящите за тази фаза на обучението вече бяха убедени, че е способна на това. А и самата Хана знаеше, че може да го направи.
Самолетът бе излетял от телавивското летище „Бен Гурион“ за „Хийтроу“, а Хана за кой ли път се бе замислила над причините, тласнали една двайсет и четири годишна жена във върха на кариерата си да кандидатства за работа в Института за разузнаване и специални задачи — по-известен като Мосад — макар нееднократно да бе имала шанса да си намери богат съпруг в поне дузина привлекателни световни столици.
Трийсет и девет ракети „Скъд“ се бяха стоварили върху Тел Авив по време на Войната в Залива. Тринайсет човешки същества бяха загинали. Въпреки нададения вой и биенето в гърдите, израелското правителство така и не бе направило опит да отмъсти за нападението, най-вече заради твърдата политика, следвана от Джеймс Бейкър, който бе дал уверения, че силите на коалицията ще довършат започнатата работа. Само че американският държавен секретар не бе изпълнил обещанието си. „От друга страна — често си мислеше Хана — нали все пак не Бейкър е загубил цялото си семейство само за една нощ.“
Така че в деня, когато я изписаха от болницата, Хана без колебание бе кандидатствала в Мосад. Първоначално се бяха отнесли с пренебрежение към заявлението й: очевидно смятаха, че травмата й ще отшуми с времето. Но тя бе посещавала главното управление на Мосад всеки ден без изключение през следващите две седмици и към края на този период началниците бяха започнали да мислят, че душевната й рана не само няма да зарасне така лесно, но и че дори — това се оказа особено важно — започва да загноява.
На третата седмица, без да скриват неохотата си, й разрешиха да се включи в групата на трениращите, уверени, че няма да издържи повече от няколко дни и че след това с облекчение ще се върне към кариерата си на манекен. Предположението им не се сбъдна — втора грешка. За Хана Копец желанието да отмъсти се оказа много по-силен наркотик от амбицията. В резултат през следващите дванайсет месеца работният й ден започваше няколко часа преди зори и свършваше много след залез. Тя се научи да яде храна, от която би се погнусил и просяк. Забрави какво е това да спиш на дюшек. Провали всички опити да я пречупят по какъвто и да било начин. Справяше се с инструктори, които се опитваха да се отнасят с нея по-нежно, подлъгани от крехката й външност и красивото й тяло, докато един ден не счупи крака на един — той просто не вярваше, че тя може да се движи толкова бързо. В класната стая съобразителността й не бе посрещана с такава изненада, което не пречеше всички да бъдат нащрек, когато се обръщаха към нея.
И ето че в крайна сметка бе постигнала своето.
Още от детските й години за нея бе съвсем естествено да говори на няколко езика. Беше родена през 1968 в Ленинград. Четиринайсет години по-късно баща й почина и тя веднага кандидатства за емиграция в Израел. Новите либерални ветрове, веещи над Прибалтика направиха желанието й възможно.
Семейството й не се задържа в кибуца дълго — майка й, все още привлекателна и лъчезарна жена, получи няколко предложения за брак, едно от които от заможен вдовец. И прие.
Веднага след като завърши средно образование, Хана кандидатства в няколко университета в Европа и Америка — искаше да продължи с изучаването на езици. Майка й не бе одобрила идеята. Тя често й бе намеквала, че с тяло като нейното, с пищната й лъскава черна коса и лице, каращо главите на мъжете от седемнайсет до седемдесет да се извъртат автоматично към нея, следва да обмисли кариерата на фотомодел. На което Хана винаги се смееше и обясняваше, че планира животът й да се развие по по-добър начин.
Няколко седмици по-късно, след поредното интервю — този път във „Васер“ — тя замина за Париж, където семейството й бе решило да прекара летния отпуск. В намеренията й влизаше да посети и Рим и Лондон, но край нея се появиха много галантни французи и след три седмици тя с изненада осъзна, че така и не е напуснала френската столица. В последния ден от отпуската модната агенция Mode Rivoli й предложи договор за сума, каквато не биха могли да й донесат никакви университетски степени. Така че тя даде на майка си обратния билет за Тел Авив и остана в Париж за първата си работа. Преди още да се установи там за по-дълго, сестра й Рут отиде да учи в Цюрих, а брат й Давид постъпи в лондонския колеж по икономика.