Скот махна с ръка, докато колата изчезваше към Масачузетс авеню.
Той вдъхна с пълни гърди нощния вашингтонски въздух и реши, че след двойната вечеря една обиколка из квартала няма да му навреди. Мислите му скачаха между Саддам и Сюзан и той изпитваше странното чувство, че не е получил и от двамата достатъчно.
Двайсет минути по-късно се върна в хотела, но преди да се качи, отскочи до ресторанта и даде на салонната управителка двайсет долара.
— Благодаря ви, сър — каза тя. — Надявам се, че сте доволен и от двете вечери.
— Ако някога решите да работите и през деня — отговори Скот, — знам едно място, където някои от талантите ви ще бъдат оценени по достойнство.
Красивата жена се поклони.
Скот излезе от ресторанта, взе асансьора до петия етаж и тръгна по коридора към стая 505.
Влезе и първото му чувство бе изненада, че е забравил осветлението включено. Свали сакото си, мина по късото коридорче към спалнята и спря като вкаменен. Сюзан лежеше в леглото му по доста смело бюстие и четеше собствените му бележки върху следобедната среща, пуснала очилата до върха на носа си. Тя вдигна поглед към него и обезоръжаващо му се усмихна.
— Държавният секретар ми нареди да науча за теб колкото мога повече преди следващата ми среща с него.
— И кога е тя?
— Утре сутринта, точно в девет.
8.
Бътън Гуинет се превръщаше в проблем. Почеркът му бе ситен и надраскан, а буквата „Г“ бе наклонена обратно. Изминаха няколко часа преди Бил Долара да се реши да прехвърли подписа му върху двата останали пергамента. През дните, които последваха, той опита петдесет и шест различни мастила и множество комбинации на смяна на натиска при изрисуване на буквите, преди да бъде удовлетворен с Луис Морис, Ейбрам Кларк, Ричард Стоктън и Сийзър Родни. Но по лично негово мнение, шедьовърът му несъмнено беше Джон Хенкок — в размер, съответствие, нюанс на мастилото и прецизност в натиска.
Ирландецът завърши двете копия на Декларацията за независимостта четиридесет и осем дни след като бе позволил на Анжело Сантини да го почерпи с бира в онзи бар в Сан Франциско.
— Номер едно е идеално копие — каза той на Анжело, — докато при две има микроскопичен дефект.
Анжело изумен разглеждаше двата документа, безсилен да измисли думите, способни адекватно да предадат възхищението му.
— Когато през 1920 поискали от Уилям Дж. Стоун да направи копие, задачата му отнела близо три години — каза Бил. — И да не забравяме, че е работил с благословията на Конгреса.
— Ще ми кажеш ли каква е разликата между твоето копие и оригинала?
— Не, но ще ти кажа, че точно Уилям Дж. Стоун ме насочи да мисля в правилната посока.
— Добре, какво следва от тук нататък?
— Следва търпение — отговори майсторът, — защото малкото ни суфле има нужда от време, за да се надигне. — Бил внимателно сложи двата ръкописа на масата в центъра на стаята, където бе монтирал ксенонова лампа с водно охлаждане. — Това тук излъчва светлина като дневната, но с много по-голяма интензивност — обясни той, щракна ключа и стаята се озари като телевизионно студио. — Ако сметките ми са верни — продължи Бил, — по този начин за трийсет часа ще постигнем онова, което природата е направила за двеста години с оригинала. — Той се усмихна. — Време, повече от предостатъчно, за да се напием.
— Не още — колебливо каза Анжело. — Господин Кавали има още едно искане.
— И какво е то? — осведоми се Долара с мекия си гърлен ирландски изговор, после с интерес изслуша последната приумица на господин Кавали. — Хм… мисля, че при създалите се обстоятелства е редно да поискам двойна тарифа — бе единствената му реакция.
— Господин Кавали се съгласи да ти плати още десет хиляди долара — отговори Анжело.
Долара погледна двете копия, сви рамене и кимна.
Трийсет и шест часа по-късно президентът и изпълнителният директор на „Скилс“ се качиха на самолета за Вашингтон.
Имаха две задачи, преди да се върнат в Ню Йорк. Справеха ли се с тях, можеха да организират оперативка за екипа, който щеше да изпълни договора.
Ако обаче резултатът беше неудовлетворителен, Кавали щеше да се върне на Уолстрийт и щеше да направи две телефонни обаждания. Първото до Ал-Обайди, за да му обясни, че искането му е неизпълнимо, второто до сътрудника им в Ливан, за да го информира, че не са успели да се споразумеят с човека, настоял да му преведат в швейцарска сметка десет процента от сумата. Кавали дори щеше да даде номера на сметката, която сам бе открил в Женева на името на Ал-Обайди, и по този начин щеше да прехвърли вината за провала на операцията върху иракския заместник-посланик.