— Господа, щастлив съм, че можахте да дойдете днес тук. Искам да ви уверя в собственото си участие в този проект и се надявам, че до един ще се включите в него. Сега, ако ме извините, ще ви оставя — каза мъжът, чийто глас бе станал добре познат на американския народ през последните месеци, — за да ви дам възможност да обмислите предложението на господин Кавали в цялата му дълбочина. Бъдете уверени, че ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да направите нужната на тази страна промяна. За съжаление имам два неотложни ангажимента. Сигурен съм, че ще ме разберете. — Актьорът се усмихна, топло се здрависа с всеки от присъстващите и величествено напусна стаята.
Когато вратата се затвори, се разнесоха спонтанни аплодисменти. Тони си позволи удовлетворено да се усмихне.
— Господа, сега аз и баща ми ще ви оставим насаме за няколко минути, за да решите на спокойствие.
Без повече думи двамата станаха и излязоха от стаята.
— Какво мислиш? — попита Тони, като наля на баща си чаша уиски с вода от шкафа в кабинета си.
— Много вода — отговори той. — Имам усещането, че ни чака дълга нощ.
— Ще повярват ли?
— Е, трудно е да се каже — отговори баща му. — Наблюдавах внимателно лицата им, докато правеше изложението си, и съм сигурен, че те повярваха на всяка твоя дума за вложения от нас труд. Несъмнено са впечатлени от пергамента и от етюда на Лойд Адамс, но само Бруно и Франк издадоха част от мислите си.
— Да започнем с Франк — предложи Тони.
— Франк, както добре знаем, първи влиза и първи излиза от играта, но струва ми се, че обича парите твърде много, за да подмине предложение като това.
— Изглеждаш ми прекалено уверен — подметна Тони.
— Не става дума само за парите — отговори баща му. — Франк добре съзнава, че участието му няма да е пряко и няма да му се наложи да тича насам-натам, нали така? Така че ще получи своя дял, каквото и да се случи. Дявол да го вземе, още не съм срещал адвокат, от който да става добър военачалник. Те до един обичат да им се плаща, независимо дали печелят, или губят.
— Ако си прав, Ал Калабрезе може да се превърне в проблем. Защото той рискува да загуби най-много от всички.
— Като лидер на профсъюза определено ще трябва да бъде под прожекторите през по-голямата част от времето, но подозирам, че и той няма да устои на изкушението.
— А Бруно? Ако… — Фразата на изпълнителния директор увисна, защото в същия миг вратата се отвори и от стаята излезе Ал Калабрезе. — Точно говорехме за теб, Ал.
— Сигурен съм, не с добри думи…
— Ами, зависи как ще погледнеш на нещата — уклончиво отговори Тони.
— Питали сте се вътре ли съм, предполагам?
— Или вън — уточни президентът.
— Вътре съм до шия — усмихнато ги увери Ал. — Така че добре ще е, ако имате сигурен план, защото… — Той се обърна към Тони. — Защото не бих искал да прекарам остатъка от живота си начело на списъка на най-издирваните в Америка престъпници.
— А останалите? — попита президентът, но Бруно мина покрай тях и излезе, без дори да се сбогува.
10.
Хана нетърпеливо сграбчи слушалката на звънящия телефон.
— Рецепцията, мадам. Не разбрахме ще освободите ли стаята си до обяд, или ще я задържите за още една нощ?
— О, не, благодаря — побърза да отговори Хана. — Ще се изнеса до обяд.
Две минути по-късно телефонът отново иззвъня. Този път беше полковник Крац.
— С кого говореше преди малко? — осведоми се той.
— От рецепцията се интересуваха докога ще остана.
— Ясно — успокои се Крац. — Добре, багажът се намери — каза той и затвори.
Хана затвори телефона и се изправи. Предстоеше първото истинско изпитание. Тя взе пътната си чанта и излезе, като не забрави да обърне табелката на „Моля, почистете“.