През януари 1991 децата се върнаха в Израел, за да отпразнуват заедно петдесетгодишния рожден ден на майка си. Рут вече бе студентка в колежа по изкуства „Слейд“, Давид приключваше доктората си, а Хана за пореден път се бе появила на корицата на „Ел“.
По това време американците струпваха войски на кувейтската граница и много израелци мислеха с тревога за война, но вторият баща на Хана успокояваше всички, че този път Израел няма да бъде забъркан, значи причини за безпокойство няма, а освен това, нали домът им се намира в северните покрайнини на града, значи е в безопасност.
Седмица по-късно, в нощта на юбилея на майка им, цялото семейство яде и пи повече от обикновеното, и сигурно това бе причината всички да спят малко по-непробудно от обичайното. Когато се събуди, Хана се намери привързана за рамката на болнично легло. Трябваше да минат няколко дни, докато сметнат, че е безопасно да й кажат, че майка й, брат й и сестра й са убити на място от отклонила се ракета. Бяха оцелели само тя и вторият й баща.
Хана остана в болницата няколко седмици и през цялото време планираше отмъщението си. Когато я изписаха, вторият й баща й каза, че се надявал тя да се върне към манекенството, но щял да я подкрепи, ако вземела друго решение.
Хана му каза, че възнамерява да постъпи в Мосад.
Каква жестока ирония на съдбата, че в този момент тя бе на борда на самолет, летящ за Лондон, а не брат й, който трябваше да довърши работата си в лондонския колеж. Всъщност Хана бе един от осемте агенти, изпратени в английската столица, за да изкарат курс по арабски за напреднали. Вече бе изкарала цяла година вечерно обучение. Още половин година и самите иракчани щяха да си мислят, че е родена в Багдад. Вече мислеше на арабски — но невинаги мислеше като арабин.
Самолетът проби облачната пелена и Хана се загледа през илюминатора към Темза. Докато бе работила в Париж, често й се бе случвало да започва деня си на Бод стрийт и в Челси, да прекарва следобедите си в Аскот или Уимбълдън и да приключва в „Ковънт Гардън“ или „Барбикън“. Но днес завръщането в този така добре познат й град не й носеше радост.
Този път я интересуваше единствено една известна само на посветените катедра към Лондонския университет. И един дом, познат на малцина под името „Чок Фарм“.
2.
По обратния път към офиса си на Уолстрийт Антонио Кавали се замисли по-сериозно за Ал-Обайди и обстоятелствата, довели до запознаването им. Лондонският клон на фирмата бе изпратил досието за новия им клиент, а секретарката му Деби бе актуализирала данните в него. Те разкриваха, че макар заместник-посланикът да е роден в Багдад, е получил образованието си в Лондон.
Кавали се облегна на задната седалка на колата, затвори очи, припомни си отсечения бърз изговор на събеседника си и се почувства така, сякаш бе говорил с офицер от английската армия. Обяснението може би се криеше в раздел „Образование“ от досието на Ал-Обайди: Кралския колеж, Уимбълдън, последван от три години следване на право в Лондонския университет. Освен това Ал-Обайди бе придобил навика да вечеря в „Лънкълн Ин“, каквото и да означаваше това.
След завръщането му в Багдад го бяха вербували в Министерството на външните работи. Беше направил стремителна кариера, въпреки самоназначаването на Саддам Хюсеин за президент и порочната практика да се назначават на ключови длъжности хора, предани на партията Баас, но напълно неспособни да свършат каквото и да било.
Кавали премина на следващата страница от досието на коленете си и малко по малко започна да осъзнава, че Ал-Обайди е от онези, които успешно се адаптират дори към най-необичайните обстоятелства. Трябва да се признае, че това бе едно от уменията, с които се гордееше и самият Кавали. И той подобно на Ал-Обайди бе следвал право, само че в Колумбийския университет, Ню Йорк. Когато дойде часът випускниците да попълнят молбите за работа до различните водещи юридически фирми, Кавали бързо разбра, че макар благодарение на оценките си винаги да попада в списъка на одобрените за интервю, разберяха ли кой е баща му, вербовчиците по правило се отказваха от събеседване с него.