След като прекара пет години от живота си в работа по четиринайсет часа на ден за една от не чак толкова престижните манхатънски правни кантори, младият Кавали постепенно осъзна, че ще трябва да минат поне още десетина години преди да види името си върху табелка на офис, макар да бе проявил съобразителността да се ожени за дъщерята на един от старшите съсобственици на фирмата. Само че Тони Кавали нямаше десет години за губене, така че взе решение да отвори собствена кантора и като първа стъпка в тази насока се разведе с дъщерята на шефа.
Така през 1982 година бе основана „Кавали и съдружници“, за да се стигне до 1992-ра, когато на 15 април компанията декларира 157000 долара печалба след изплащане на всички дължими данъци. Фирмената документация обаче не разкриваше, че през 1982 година е била основана още една дъщерна компания: фирма без правото да емитира акции, фирма, не подала нито една данъчна декларация, но регистрирала значителна печалба, най-сетне фирма, за която няма смисъл да звъниш в „Дън енд Брадстрийт“ и да искаш годишния й отчет. За посветените тази фирма беше известна като „Скилс“ и те знаеха, че е специализирана в решаването на проблеми, за които никой не предлага услуги си в „Жълтите страници“.
Благодарение на контактите на баща си и на собствената си изгаряща го амбиция, нерегистрираната компания на Кавали скоро си създаде репутацията на способна да решава проблеми, които клиентите смятаха за неразрешими. Така например сред последните постижения на Кавали бяха откраднатите записани телефонни разговори между Синатра и Нанси Рейгън, които предстоеше да бъдат публикувани в „Ролинг Стоун“ и кражбата на картина на Вермеер в Ирландия по поръчка на ексцентричен южноамерикански колекционер. Тези удари дискретно се правеха достояние на потенциалните клиенти.
Самите те биваха проучвани със старание, достойно за кандидат-членовете на нюйоркския „Яхт клуб“, защото, както веднъж бе отбелязал бащата на Тони, в бизнес като този е достатъчна една-единствена грешка, за да прекараш остатъка от живота си на място не чак толкова приятно като Източна 75-а номер 23, а още по-малко вилата в Линфорд Кей.
През последното десетилетие Тони бе създал малка мрежа от свои хора по цял свят, чието задължение бе да му намират клиенти, нуждаещи се от малко помощ, предложена с голямо въображение. Така представителят му в Ливан го бе запознал с човека от Багдад, чийто проблем определено бе от компетенцията на „Скилс“.
Когато бащата на Тони се запозна най-общо с операция „Пустинно спокойствие“, нареди на сина си да поиска хонорар от сто милиона долара като компенсация за факта, че цял Вашингтон ще наблюдава нейното изпълнение.
— Само една грешка — предупреди го старецът, като облиза сухите си устни — и ще влезеш в повече заглавия на челните страници, отколкото би предизвикало възкръсването на Елвис.
След като излезе от лекционната зала, Скот Брадли забърза през гробището „Гроув стрийт“. Надяваше се да се скрие в апартамента си на Сейнт Роунан стрийт преди до него да са се добрали преследващите го студенти. Обичаше ги всичките — е, почти всичките — и знаеше, че с времето ще разреши на неколцина от тях да идват на чаша в жилището му и да осъмват в разговори на различни теми. Но това обикновено бяха студенти след втората година.
Стигна необезпокояван до стълбището пред входа, оставил без шанс да го настигнат дори най-упоритите сред бъдещите адвокати. Но малцина знаеха, че навремето бе пробягвал 400 метра за 48.1 секунди на първи пост в щафетата на университета Джорджтаун. Спокоен, че им се е изплъзнал, Скот взе стъпалата на няколко скока и се добра до апартамента си на третия етаж.
Спря за миг пред отключената врата. Никога не я заключваше. В апартамента му нямаше нищо, заслужаващо да бъде откраднато — дори телевизорът отдавна не работеше. Папката, която би могла да разкрие някому, че правото не е единствената специалност, в която се чувства експерт, бе внимателно скрита между папките „Данъци“ и „Деликатеси“. Той просто не забелязваше, че книгите му са натрупани на безразборни купчини навсякъде, нито обръщаше внимание на факта, че би могъл да изпише с пръст името си по праха върху лавиците.
Затвори вратата и погледна — беше му станало навик — снимката на майка си в рамка върху лавицата. Хвърли до нея листата, които носеше, и се наведе, за да събере пощата от вътрешната страна на прага. След това прекоси стаята, стовари се в старото си кожено кресло и се запита колко ли от ведрите, напрегнато слушащи го лица, пред които бе стоял само допреди малко, щяха да продължат да посещават лекциите му и след две години. Четиридесет процента би било добре, но трийсет май беше по-близо до истината. Това щяха да бъдат онези, за които четиринайсет часа работа на ден щяха да станат норма, при това не само през сесията. И от тези… колко ли щяха да бъдат на нивото на покойния декан Томас Суон? Пет процента? Само ако имаше късмет.