Сирените завиха и колите полетяха по булеварда. Кавали погледна назад към архиваря и уредника. Изпита облекчение като видя, че са побързали да се приберат.
После бързо превключи вниманието си към източната страна на 7-а улица, където Анди обясняваше на тълпата, че това не е бил президентът, а само репетиция за филм — нищо повече. Повечето от събралите се вече разочаровано си тръгваха.
И внезапно му се стори, че го вижда за втори път.
Колата на Кавали още се носеше по Конститюшън авеню, но водачът на кортежа вече завиваше надясно по 15-а улица, придружаван от двама моторизирани полицаи. Сирените бяха изключени, а останалите коли една по една се отделяха от кортежа, всяка на предварително уговореното кръстовище.
Първата кола зави на 9-а улица и излезе обратно на Пенсилвания авеню, за да се насочи към Капитолия. Третата продължи по Конститюшън авеню, придържайки се в централната лента, четвъртата зави наляво на пресечката с 12-а, а шестата — надясно при 13-а улица.
Петата зави наляво по 23-а улица, пресече по моста „Мемориал“ и продължи, следвайки знаците за Стария град. Втората зави наляво в 14-а улица, пое към мемориала на Джеферсън и оттам излезе на магистрала „Джордж Вашингтон“.
Кавали, който седеше удобно облегнат на задната седалка във втора лимузина, набра номера на режисьора. Когато Джони отговори на позвъняването, единствените думи, които чу, бяха „Всичко мина по плана“.
15.
Скот се молеше в себе си жената на посланика да не може да дойде в четвъртък или най-добре още да е в Женева. Помнеше думите на Декстър Хъчинс: „Работиш ли за ЦРУ, търпението не е добродетел, то просто е девет десети от работата“.
Когато спря в края на басейна, Хана му каза, че жената на шефа още не се е върнала от Швейцария. Двамата изобщо не си губиха времето да плуват още една дължина и се уговориха да се видят след малко в увеселителния парк в „Боа дьо Венсан“.
В мига, в който я видя да пресича пътя, му се прииска да я докосне. Наръчниците на ЦРУ не предписваха процедура за справяне с подобна ситуация, а и нито един от агентите, които обучаваше от девет години, не бе споделял с него сходен проблем.
Хана го информира за всичко случило се в посолството и спомена, че както изглежда, в Женева ставало „нещо голямо“, за което още не знаели подробности. В отговор на въпроса й Скот й каза, че докладва всичко на Крац и че скоро ще я извадят от операцията. Уверението явно й достави удоволствие.
Когато започнаха да разговарят на други теми, опитът на Скот му подсказа да й напомни, че трябва да се върне в посолството. Само че този път замълча и я остави тя сама да стигне до това решение и да избере момента на тръгване. Този път му се струваше по-отпусната — дори се засмя на разказа му за наперените мъжкари, с които той се срещаше всяка вечер в салона за фитнес.
Докато се разхождаха из увеселителния парк, Скот откри, че противно на общоприетото клише не той, а Хана печели плюшените мечета на стрелбището и че изобщо не й прилошава в стремително спускащото се влакче.
— Защо си купуваш захарен памук? — не се стърпя той накрая.
— Защото така никой няма да допусне, че сме агенти — отговори му тя. — Ще сметнат, че сме любовници.
Два часа по-късно се разделиха и той я целуна по бузата. Двама професионалисти с поведение на аматьори. Извини й се. Тя се засмя и изчезна по алеята.
Малко след десет Хамид Ал-Обайди се вля в неголямата група хора, събрали се на тротоара пред служебния вход на Националния архив. Наложи се да изчака двайсетина минути, когато вратата отново се отвори и по рампата изтича Кавали. В същия момент на ъгъла със 7-а улица се зададоха моторизираните полицаи от кортежа. Кавали даде сигнал и след секунди през входа се изсипа група хора, които се втурнаха към очакващите ги коли. Ал-Обайди не можеше да повярва на очите си. Измамата напълно заблуди зяпачите, които наивно замахаха с ръце и закрещяха възбудено.
В мига, в който и последната кола се скри зад ъгъла, един мъж — бе стоял тук през цялото време — започна да обяснява на тълпата, че това не бил президентът, а било само репетиция за филм.
Ал-Обайди доволно се усмихна на двойната измама, а разочарованата тълпа започна да се разпръсва. Арабинът пресече 7-а улица и се присъедини към дългата опашка туристи, ученици и просто любопитни, наредили се, за да видят с очите си Декларацията за независимостта и всичко останало.
Наложи се да чака почти толкова минути, колкото бяха стъпалата пред главния вход — а те бяха 39 — докато стигне до ротондата. Човешката река се бе превърнала в тъничко поточе, отклонило се в посока на нови девет стъпала, извеждащи най-сетне до мраморна зала, надзиравана от статуите на Томас Джеферсън и Джон Хенкок. Там той застана пред масивната бронзова рамка, в която бе поставен пергаментът на Декларацията за независимостта.