Ал-Обайди забеляза, че стигналите до витрината посетители могат да се задържат пред историческия документ само няколко секунди. Когато кракът му стъпи на първото от деветте стъпала, сърцето му заби по-бързо, но по различна причина от тази на останалите, чакащи реда си. Той извади от джоба си очила, чийто диоптър увеличаваше четирикратно всичко, върху което насочеше поглед.
Заместник-посланикът изкачи последното стъпало, направи крачка напред и напрегнато се вгледа в Декларацията за независимостта. Първата му реакция бе на ужас — документът изглеждаше така истински, че просто нямаше как да не е оригинален. Кавали го бе измамил. Нещо повече, беше му измъкнал десет милиона долара с гениална игра. Ал-Обайди погледна пазачите от двете страни на постамента — те не проявяваха никакъв интерес към него.
Наведе се така, че носът му се доближи на един пръст от стъклото, и затърси думата, която трябваше да бъде изписана правилно, за да могат изпълнителите да разчитат на остатъка по договора.
Очите му невярващо се разшириха, когато погледът му попадна на изречението: „Ние не пропуснахме да се обърнем към нашите британски братя“.
Посланикът и съпругата му се върнаха от Женева в петък. Хана и Скот бяха намерили възможност да прекарат няколко часа заедно същата сутрин.
Бяха изминали почти три седмици от момента, когато Скот за пръв път я бе видял в плувния басейн на булевард „Ланс“ и по-малко от две след първата им среща в бара на авеню „Буго“… там, където бяха започнали лъжите — в началото малки и незначителни, но все по-големи и по-големи, докато накрая ги бяха оплели в паяжина на измама.
В Лангли естествено бяха изпаднали в екстаз, когато започнаха да получават кодирани съобщения с безценна информация, и Декстър го поздрави с отличната работа. „Най-добрият младши агент, който помня“, позволи си да признае той. Но Скот не можа да намери в речника на кодираните фрази такава, с която да подскаже на заместник-директора на ЦРУ, че започва да се влюбва.
Беше прочел досието на Хана от кора до кора, но нищо в него не му бе подсказало истинския й характер. Например начина, по който тя се смееше — с усмивка, която можеше да те накара и ти да се усмихнеш, колкото и да си тъжен или ядосан. Или че е като малко момиче — винаги удивено или очаровано от ставащото наоколо. Но преди всичко топлината и нежността, които правеха времето, прекарано без нея, да ти се струва непоносима вечност.
А най-изненадващото за него бе, че когато бяха заедно, той се чувстваше не по-зрял от своите студенти. Тайните им срещи рядко продължаваха повече от час, най-много два, но с всяка следваща среща чувството между тях се засилваше.
Тя продължаваше да му разказва всичко за себе си с откровеност и честност, които правеха измамата още по-трудно поносима, защото единственото, което можеше да й разкаже в отговор, бе низ от лъжи, започващи с това, че уж е агент на Мосад, легендиран в Париж като писател на книга — по-точно туристически справочник, който естествено никога няма да види бял свят. Но лъжите създаваха трудно преодолим проблем — всяка водеше след себе си нужда от нова и така нататък, в безконечна спирала. А от друга страна, тя вярваше на всяка негова дума.
Затова, когато се прибра у дома в петък вечерта, Скот взе решение, което в Лангли не биха одобрили.
Колата излезе на магистрала „Джордж Вашингтон“ и шофьорът погледна в огледалото, за да провери дали някой не се е залепил за тях. Беше чисто. Кавали въздъхна облекчено, макар да разполагаше с два резервни плана в случай, че ги заловят с Декларацията. Още на най-ранна фаза на разработване на операцията той бе осъзнал нуждата да се изнесе от сцената на престъплението колкото се може по-далече и колкото се може по-бързо. Винаги бе гледал на необходимостта да предаде документа на Ник Висенте не по-късно от два часа след изнасянето му от Националния архив като на критично условие.
— Добре, да се хващаме на работа — каза Кавали и насочи вниманието си към Анжело, който откопча кортика, висящ на верижка от колана на китела му.