Двамата се гледаха като сумо борци, всеки очакващ противника пръв да направи ход. Анжело нагласи ножницата на кортика между краката си и я стисна здраво. Дръжката бе насочена към Кавали. Той я хвана и я извади. После с ноктите на палеца и показалеца си измъкна тънкия черен пластмасов цилиндър от кухината. Анжело нагласи дръжката и закопча кортика на колана си.
Кавали държеше в ръцете си цилиндър с дължина шейсет и пет сантиметра.
— Изкушавам се от мисълта да я погледнем отблизо — с прегракнал от вълнение глас каза Анжело.
— В момента има по-важни неща — отсече Кавали. Сложи цилиндъра на седалката до себе си, вдигна слушалката на вградения телефон и натисна един-единствен бутон.
— Да? — чу се познат глас.
— На път съм. Нося стоката.
Последва дълга пауза и за момент Кавали помисли, че връзката се е разпаднала.
— Добра работа — отговори най-сетне гласът. — Движиш ли се обаче по графика?
Кавали погледна през прозореца. Тъкмо минаваха покрай знака за отбиване към шосе 395 в южна посока.
— На няколко минути от летището сме. В един съм при теб.
— Добре. Ще повикам Ник. Ще вземе стоката, за да я достави на клиента.
Кавали затвори, погледна Анжело и се усмихна като го видя по гащета и жилетка. Готвеше се да се пошегува, но в същия момент телефонът иззвъня. Кавали вдигна слушалката.
— Да?
— Анди е. Мислех, че ще ти е интересно да знаеш, че е изложена за посетители и опашките са точно толкова дълги, колкото са били винаги. Между другото, един арабин стоеше сред тълпата през цялото време, докато бяхте вътре, и после влезе да я разгледа.
— Отлично, Анди. Сега се връщай в Ню Йорк. Ще ми разкажеш подробностите утре.
Кавали отново затвори телефона и се замисли върху казаното от Анди. Анжело се мъчеше с възела на вратовръзката си. Все още не си бе обул панталоните.
Тъмното стъкло на преградата между задното отделение и шофьора се спусна.
— Приближаваме терминала, сър. До момента никой не ни следва.
— Добре — каза Кавали и Анжело побърза да се обуе. — Сменяй регистрационния номер и се връщай в Ню Йорк.
Шофьорът кимна. След секунди лимузината спря.
Кавали взе пластмасовия цилиндър, изскочи от колата, устремно прекоси залата на терминала и излезе на пистата при частните самолети. Затърси с поглед белия „Лиърджет“. Забеляза го, тръгна към него, вратата се отвори и спуснаха сгъваемата стълба. Кавали изтича натам, следван по петите от Анжело, който се опитваше да облече сакото си, борейки се със силния вятър.
Капитанът ги чакаше на горното стъпало.
— Идвате в последните секунди — каза той.
Кавали само се усмихна. Седнаха на седалките и закопчаха коланите. Капитанът натисна бутона за прибиране на сгъваемата стълба.
След седемнайсет минути самолетът излетя и зави над „Кенеди Сентър“, но не преди стюардесата да им поднесе по чаша шампанско. Кавали отклони поканата да повтори и се замисли върху онова, което оставаше да се свърши, преди да може да каже, че е приключил с участието си в операцията. Мислите му за пореден път се върнаха на Ал-Обайди и той започна да се пита дали не е допуснал опасната грешка да подцени арабина.
След петдесет и седем минути кацнаха на „Ла Гуардия“. Шофьорът на Кавали ги чакаше до колата, готов да ги откара в града.
Докато сменяха ленти и посоки по магистралата, която в крайна сметка трябваше да ги изведе на моста „Трайбъроу“, Кавали погледна часовника си. Бяха загубени сред потока коли, носещи се към Манхатън — някакви осемдесет и седем минути след раздялата с Колдър Маршал от Националния архив във Вашингтон. Бяха го направили горе-долу за времето, нужно на един банкер от Уолстрийт да обядва.
Кавали слезе пред къщата на баща си на 75-а улица, а Анжело продължи към офиса на Уолстрийт, за да координира успешното прибиране на всички членове на екипа и да приеме докладите им.
Икономът вече бе отворил вратата и услужливо попита:
— Да ви помогна ли, сър?
— Няма нужда, Мартин, благодаря — отклони предложението му Тони. — Къде е баща ми?
— В заседателната зала с господин Висенте, който пристигна преди няколко минути.
Тони изтича надолу по стълбището и влезе в заседателната зала. Баща му разговаряше с Ник Висенте. Президентът стана, за да поздрави сина си, и Тони му връчи тубуса.
— Слава на победителите — бяха първите думи на баща му. — Ако бе извършил този подвиг за Джордж III, той сигурно щеше да те посвети в рицарско звание. „Изправи се, сър Антонио“, нали се сещаш? Но при сегашното положение на нещата ще трябва да се задоволиш с компенсация от сто милиона долара. Разрешава ли се на един старец да види с очите си оригинала, преди Ник да го вземе?