— Както споменах вчера — започна Кавали, — притежаваме искания от вас документ. Следователно готови сме да го разменим срещу обещаната сума.
— Да, споменатите деветдесет милиона долара — отговори иракчанинът и събра връхчетата на пръстите си под брадичката си, сякаш обмисляше какво да каже по-нататък. — Наложен платеж, ако си спомням правилно.
— Правилно си спомняте — потвърди Кавали. — Остава да уточним къде и кога.
— Искаме документът да бъде транспортиран в Женева не по-късно от 12 часа следващия вторник. Получателят се казва мосю Пиер Дюмон и е съсобственик на банка „Дюмон и сие“.
— Но това ми оставя само шест дни, за да измисля безопасен начин за изнасяне от страната и…
— Мисля, не се лъжа, че вашият Бог е създал света за същото време — отбеляза Ал-Обайди.
— Декларацията ще бъде в Женева във вторник на обед — заяви Кавали.
— Добре — одобри Ал-Обайди. — И ако мосю Дюмон бъде удовлетворен от автентичността й, той има инструкциите да преведе сумата от деветдесет милиона долара в банкова сметка по ваш избор. От друга страна, ако не спазите дадения ви срок или ако Декларацията се окаже фалшива, ние ще изгубим десет милиона долара, срещу които ще получим само триминутния филм, заснет от световноизвестен режисьор. Ако се случи това, пликове, идентични с този, ще бъдат изпратени на директора на ФБР и началника на Данъчната служба.
С тези думи Ал-Обайди извади от вътрешния си джоб дебел плик и го плъзна небрежно по бюрото към Кавали. Изражението на Кавали не се промени, така че след секунда заместник-посланикът стана, поклони се и напусна стаята, без да каже нищо повече.
Кавали се досещаше, че най-сетне ще разбере какво означават думите „Освен останалото“.
Той разкъса плика и изсипа съдържанието му на плота. Снимки, десетки снимки и документи със серийни номера на банкноти, прикрепени към тях. Кавали бе сниман по време на задълбочен разговор с Ал Калабрезе на тротоара пред кафето, още веднъж — с Джино Сартори в самия център на Фрийдъм Плаза, на следващата снимка бе с режисьора на количката с камерата, докато разговарят с бившия заместник-началник на вашингтонското полицейско управление. Ал-Обайди дори бе успял да запечата Рекс Бътъруърт на влизане в хотел „Уилард“ и актьора — плешив, без перука, седнал в третата лимузина и по-късно излизащ от нея на рампата пред Националния архив.
Кавали започна да барабани с пръсти по бюрото. Спомни си за неспокойното усещане, което го бе глождило. Сега знаеше, че е видял Ал-Обайди в тълпата предния ден. Беше подценил иракчанина. Може би бе дошло времето да се обади на техния човек в Ливан и да му съобщи за сметката в швейцарска банка, която бе открил на името на заместник-посланика.
Не… Това трябваше да почака до превеждането на деветдесетте милиона долара.
— И как да постъпя, Саймън, ако той ми предложи работа?
Скот се поколеба. Нямаше никаква представа какво биха й наредили началниците от Мосад в такъв случай. Знаеше какво му се иска на него. Безсмислено бе да се консултира с Декстър Хъчинс, защото той едва ли щеше да се поколебае да му нареди да използва Хана по възможно най-изгодния за тях начин.
Хана беше обърната към онова, което Скот със смях наричаше „моята кухня“.
— Може би трябва да попиташ полковник Крац — предложи тя, когато той не отговори на въпроса й. — Обясни му, че посланикът иска да заместя Муна, но също и че се е появил друг проблем.
— Какъв? — тревожно попита Скот.
— Мандатът на посланика изтича в началото на следващия месец. Може и да му го продължат, но според главния администратор, щели да го отзоват в Багдад, където щял да бъде повишен в заместник външен министър. — Саймън продължаваше да мълчи. — Какво има, Саймън? Нима си неспособен да вземаш решения толкова рано сутринта? — Скот мълчеше. — Прав си също толкова смешен, колкото в леглото — опита се да го подразни тя.
Скот реши, че е време да й каже истината. Не можеше да чака повече. Излезе от нишата на кухничката, прегърна я и поглади косата й.
— Хана, трябва да… — започна той и в същия миг телефонът иззвъня. Той замълча на средата на фразата и отиде да се обади.
Изслуша в продължение на няколко минути съобщението на Хъчинс.
— Добре, ясно. Ще ти се обадя, след като обмисля нещата — каза той и се зачуди какво е накарало този човек да остане буден до толкова късно през нощта.