— Друга любовница, любовнико? — попита Хана с усмивка.
— Издателите ми настояват да им кажа кога ще бъда готов с ръкописа. Вече съм закъснял.
— И какво ще им отговориш?
— В момента не мога да се съсредоточа.
— Само в момента? — Тя докосна с пръст връхчето на носа му.
— Не знам, може би завинаги — призна той.
Тя нежно го целуна по бузата и прошепна:
— Трябва да се връщам в посолството, Саймън. Не ме изпращай, рисковано е.
Той я задържа в прегръдките си и понечи да я спре, но вместо това само каза:
— Кога ще те видя пак?
— Когато съпругата на посланика реши, че има нужда да поплува — отговори Хана и се освободи от прегръдката му. — Но аз ще продължавам да й напомням колко добре се отразява плуването на фигурата й и че може би трябва да го прави по-често. — Хана се засмя и си тръгна, без да каже нищо повече.
Скот отиде до прозореца, за да проследи заминаването й. Чувстваше се ужасно, че не може да й звъни по телефона, да й пише и изобщо да поддържа контакт с нея, когато пожелае. Искаше му се да й праща цветя, писма, картички и бележки и да й казва по този начин колко я обича.
Хана изтича от входа на тротоара с усмивка на лицето. Погледна нагоре и дари Скот с въздушна целувка, преди да се скрие зад ъгъла.
Друг мъж, измръзнал и изморен от часовете чакане, също я проследи, но не от прозореца на апартамент, а от вход на един блок на отсрещната страна на улицата.
В мига, в който Хана се скри от погледа му, мъжът излезе от сенките и проследи втората секретарка на посланика до комплекса на посолството.
17.
— Не ти вярвам — каза тя.
— Опасявам се, че по-скоро не искаш да ми вярваш — въздъхна Крац, който бе дошъл със самолет от Лондон същата сутрин.
— Не е възможно той да работи за враговете на Израел.
— Ако е така, сигурно можеш да ми обясниш и защо се представя за резидент на Мосад.
От два часа Хана се мъчеше да измисли логична причина защо Саймън я е заблуждавал, но трябваше да признае, че не може да стигне до убедителен отговор.
— Каза ли ни всичко, което си споделила с него? — попита Крац.
— Да — потиснато отговори тя. Срамуваше се от себе си. — А вие проверихте ли в разузнавателните агенции на всичките ни съюзници?
— Естествено. Никой в Париж не е чувал за този човек. Нито французи, нито англичани и определено не ЦРУ. Шефът на бюрото им тук лично ми заяви, че в списъка на агентите им никога не е имало Саймън Розентал.
— И какво ще стане с мен сега? — попита тревожно Хана.
— Обещаваш ли да продължиш да работиш за своята страна?
— Знаеш, че обещавам — каза тя и го изгледа гневно.
— И още се надяваш да влезеш в групата за Багдад?
— Да, разчитам на това. Бих ли се подложила на тези изтезания, ако не исках да стана част от операцията?
— Тогава вероятно ще устоиш на клетвата, дадена в присъствието на колегите ти в Херзлия.
— Нищо не може да ме накара да изменя на тази клетва. Знаеш това. Само ми кажи какво се иска от мен.
— Да убиеш Розентал.
Скот се зарадва много, когато на срещата им в четвъртък Хана потвърди, че ще може да се измъкне, за да вечерят в петък, и може би дори ще се отвори възможност да остане за през нощта. Посланика май пак го бяха привикали в Женева. Явно наистина ставаше нещо голямо, но какво — нямаше представа.
Скот вече бе решил, че при следващата им среща трябва да станат три неща. Първо, щеше да приготви вечерята собственоръчно, въпреки шеговитите подмятания на Хана за кулинарните му способности. Второ, щеше да й признае истината за себе си и този път нямаше да му попречат никакви прекъсвания. И трето…
След като бе взел решение да се освободи от бремето на лъжата, той усещаше онази приповдигнатост, за която бе говорила майка му, когато го уловеше, че се опитва да скрие нещо. Знаеше, че ще го отзоват в Щатите в мига, в който споделеше с Декстър какво възнамерява да направи, и че няколко седмици по-късно сигурно ще го уволнят без много шум. Но това вече нямаше никакво значение, защото третото и най-важно решение, до което бе стигнал, бе, че ще помоли Хана да замине с него за Америка… като негова съпруга.
Така че прекара следобеда в пазаруване на продуктите за вечерята: пресен хляб, най-ароматните диви гъби, които можа да намери, сочни агнешки котлети и малки зрели портокали. Прибра се, за да приготви пиршеството, което се надяваше тя никога да не забрави. Беше отрепетирал и къса реч и вярваше, беше убеден, че тя ще му прости.