И точно бе седнал срещу нея, преценил, че е дошъл моментът да й каже истината, тя го помоли за малко захар. Скот скочи, макар и изненадан, върна се в кухнята, насипа захар в захарницата, взе една лъжичка и влезе в стаята в момента, когато тя затваряше малката си чантичка.
Той остави захарницата на масичката и й се усмихна. Никога не бе виждал толкова тъга в тези прекрасни очи. Наля на двамата по глътка бренди, разклати своето в издутата си чаша, отпи глътка от кафето и я погледна. Отбеляза, че не е докоснала нито кафето, нито брендито си, и че не използва поисканата захар.
— Хана — с тих глас проговори Скот, — трябва да ти кажа нещо важно. Би трябвало да го направя преди много време. — Вдигна поглед и видя, че очите й са плувнали в сълзи. Искаше му се да попита защо, но се опасяваше, че това ще й даде възможност да смени темата и да му попречи да й каже истината. — Името ми не е Саймън Розентал — едва чуто призна той.
Хана изглеждаше изненадана, но не по начина, по който бе очаквал да посрещне тези думи — стори му се по-скоро разтревожена, отколкото любопитна. Той отпи от кафето си и продължи:
— Лъгах те от деня, в който се запознахме, и колкото по-силно се влюбвах в теб, толкова повече затъвах в лъжата.
Тя не казваше нищо, за което й бе благодарен, защото това бе един от случаите — като на лекция — когато не искаше да бъде прекъсван. Гърлото му бе сухо и той отпи още една глътка от кафето.
— Истинското ми име е Скот Брадли. Американец съм, но не от Чикаго, както ти казах в началото, а от Денвър.
В погледа на Хана изплува някакво непонятно недоумение, но тя не го прекъсна.
Скот продължи:
— Не съм агент на Мосад в Париж, пишещ туристически справочник. Истината е съвсем различна, но аз знам, че тя понякога е по-невероятна от измислицата. — Той взе ръката й и този път тя не направи опит да я дръпне.
— Моля те, нека ти обясня и тогава може би ще намериш в сърцето си сили да ми простиш. — Гърлото му пресъхваше все повече. Той доизпи чашата си, наля си втора и сложи допълнителна лъжичка захар. Тя още не бе докоснала своята чаша. — Роден съм в Денвър и там съм учил. Баща ми беше местен адвокат, който свърши в затвора заради измама. Толкова се срамувах от него, че когато почина и мама, приех длъжност в Бейрутския университет, защото не можех да погледна в очите нито един от познатите си.
Хана беше вдигнала поглед към лицето му и му се стори, че го гледа със съчувствие. Това даде на Скот куража да продължи:
— Не работя за Мосад. — Устните му се свиха упорито. — Всъщност истинската ми работа изобщо не е толкова романтична. След Бейрут се върнах в Америка и станах университетски професор. — Думите му явно я озадачаваха, но на лицето й беше започнало да се прокрадва изражение на неясно безпокойство. — О, да — каза той и се изненада, че езикът му се завалва, — този път чуваш самата истина. Преподавам конституционно право в Йейл. Е, предполагам, ще се съгласиш, че никой не би могъл да измисли подобна история — опита се да се засмее той и отпи от кафето, което не беше толкова горчиво, колкото първото. — Но трябва да призная, че съм онова, което е известно като шпионин на договор, само че както се оказа, изглежда, не особено добър. Въпреки масата години, през които съм обучавал други хора как следва да се прави това. — Той замълча за малко. — Естествено само в класната стая. — Забеляза на лицето й неподправена тревога. — Не се плаши — опита се да я успокои той, — аз работя за добрите, макар че това естествено зависи от коя страна го гледаш. В момента съм временно агент на ЦРУ.
— ЦРУ? — заекна тя. — Но на мен ми казаха, че…
— Какво ти казаха? — бързо попита той.
— Нищо.
Нима Хана бе знаела за него? Или може би бе усетила, че нещо в неговите измислици не се връзва? Това нямаше значение. Важното сега бе да разкаже на жената, която обичаше, всичко за себе си. Край на лъжите. Край на измамата. Край на тайните.
— Е, след като съм решил да си призная всичко, не бива и да преувеличавам — продължи той. — Дванайсет пъти в годината отивам във Вирджиния, за да обсъждам с истински агенти проблемите, с които се сблъскват в реалната си работа. Бях пълен с желание да им помогна в акциите, на които ги изпраща Лангли, но сега, когато изпитах на собствен гръб част от онова, с което те се сблъскват, ще се отнасям с повече уважение към тях, особено след като се издъних така левашки.
— Това не може да е истина — внезапно проговори тя. — Кажи ми, че си измисляш, Саймън.