— Не, Хана. Този път чуваш истината — каза той. — Трябва да ми повярваш. Изпратиха ме в Париж, след като години наред им досаждах да ме проверят в действие, защото усещах, че с толкова много теоретични знания в главата си направо ще се превърна в ас на шпионажа, стига да ми дадат този шанс. Скот Брадли — професор по конституционно право. Безпогрешен авторитет в очите на своите студенти и началниците в Лангли. Само че този път няма да има аплодисменти със ставане на крака, това вече е ясно.
Хана стана и го изгледа.
— Кажи ми, че не е истина, Саймън — помоли го тя. — Не може да е истина! Защо избра мен? Защо мен от всички?
Той също стана и я прегърна.
— Не съм те избирал. Просто се влюбих в теб. Те ме избраха. Моите хо… хора… искаха да научат защо Мосад те е вне… внедрил в иракския отдел на йорданското посолство. — Забеляза, че му е трудно да говори свързано и не можеше да разбере защо му се спи.
— Но защо теб? — попита тя и за пръв път тази вечер го притисна до себе си. — Защо не обикновен агент на ЦРУ?
— Защото… защото искаха да използват някой… някой, когото професионалистите не познават.
— О, господи, на кого да вярвам? — прошепна тя, отдръпна се от него и го погледна безпомощно.
— Вярвай на мен, защото мога… мога да докажа всичко, което ти казах. — Скот понечи да се отдръпне от масата. Усети, че му се вие свят, но отиде до спалното шкафче, наведе се да изтегли най-долното чекмедже и след известно ровене из него извади малка кожена кутия с инициалите С. Б., изписани със златни букви в горния десен ъгъл. Усмихна й се победоносно и се подпря на шкафчето, за да не падне. Погледна размитите очертания на жената, която обожаваше, но вече не можеше да различи отчаянието на лицето й. Опита се да си спомни какво й беше разказал дотук и какво остава.
— О, господи, какво направих! — простена тя.
— Нищо… вината беше моя — каза Скот. — Но за щастие разполагаме с останалата част от живота си, за да се смеем над стореното. Това, между другото, беше предложение. Нескопосано, съгласен съм, но истината е, че едва ли бих могъл да те обичам повече от това. Трябва да го разбереш… — каза той и се опита да се приближи до нея.
Тя безпомощно го изгледа как залита, неспособен да направи втората си крачка. Опита отново, но този път се спъна, рухна върху масата и се свлече в краката й.
— Не бих могъл да те обвиня, ако ти не чувстваш също… — бяха последните му думи. Кожената кутия се отвори и съдържанието й се изсипа до вече безжизненото тяло.
Хана падна на колене и взе главата му в ръцете си. Разплака се, неспособна да се овладее.
— Обичам те, Саймън, разбира се, че те обичам. Но защо не ми каза по-рано…
Погледът й попадна върху малка снимка, стисната между пръстите му. Тя внимателно я издърпа. На гърба й имаше надпис „Катрин Брадли, лятото на 66-а“. Сигурно беше майка му. Тя сграбчи падналия до главата му паспорт и бързо прелисти страниците, опитвайки се да прочете какво пише през сълзите си. Мъж. Дата на раждане: 7 ноември 1956. Професия: университетски преподавател. Обърна нова страница и оттам изпадна снимка от „Пари Мач“, нейна снимка в тоалет на Унгаро от лятната колекция 1990-а.
— Не, нека не е истина… — прошепна Хана. — Нека е лъжа…
И тогава видя плик, адресиран с простичкото „Хана“. Разпечата го и зачете:
Мила, най-скъпа Хана,
Опитах се да измисля какви ли не начини да ти кажа това възможно най-добре. Има един и той е най-простият — обичам те.
И, което е по-важното, никога не съм обичал преди и сега знам, че никога няма да обичам друга така.
— Не! — изкрещя тя. — Не! — Почти не можеше да чете от бликащите в очите й сълзи.
Ти не само си моя любима, но си и най-близкият ми приятел. Знам, че никога вече няма да имам нужда от друг.
Опиянен съм от мисълта, че ще прекарам остатъка от живота си с теб, и се питам как така на мен се падна това щастие.
— Моля те, Господи, недей! — плачеше тя, опряла глава на гърдите му. — И аз те обичам, Саймън, обичам те страшно много.
Искам три дъщери и двама сина и трябва да те предупредя, че няма да се съглася на по-малко.
За внуците ще мислим по-нататък.
Опасявам се, че на старини ще стана раздразнителен и досаден, но никога няма да спра да те обичам.
Нека не чакаме повече.
— Не, не, не… — извика тя и се наведе да го целуне. После внезапно скочи и изтича до телефона. Набра 17 и изкрещя в слушалката: — Господи, моля те, едно хапче да не бъде достатъчно. Отговори, отговори, отговори! — изкрещя отново тя и в същия миг вратата на апартамента с трясък се отвори. Хана се обърна и видя Крац и някакъв непознат да нахлуват вътре.