Тя захвърли слушалката и изтича към тях, скочи върху Крац и го повали на пода.
— Мръсник, мръсник! — крещеше тя. — Ти ме накара да убия единствения човек, когото съм обичала! Дано изгниеш в ада! — викаше тя и го налагаше с юмруци по лицето.
Непознатият бързо се приближи, отхвърли Хана встрани, а после двамата подхваната отпуснатото тяло на Скот и без бавене го изнесоха от стаята.
Хана седеше в ъгъла и плачеше.
Мина час, после втори, преди тя бавно да изпълзи при масата, да отвори чантичката си и да извади от нея второто хапче.
18.
— Белия дом.
— Господин Бътъруърт, ако обичате.
Продължителна пауза.
— Не разполагам с подобно име, сър. Задръжте така и ще ви свържа с „Личен състав“.
Главният архивар изчака търпеливо, но започваше да се убеждава, че поръчаната от администрацията на Клинтън нова телефонна централа е трябвало да бъде инсталирана отдавна.
— Личен състав — чу се женски глас. — Какво обичате?
— Опитвам се да открия господин Рекс Бътъруърт, специален съветник на президента.
— Кой се обажда?
— Маршал, Колдър Маршал, архивар.
— Архивар на какво?
— На Съединените американски щати.
Нова продължителна пауза.
— Името Бътъруърт не ми е познато, сър, но предполагам осъзнавате, че президентът има повече от четиридесет специални и помощник-съветници.
— Не знаех — призна Маршал. Поредната пауза.
— Според нашите справочници — обади се отново женският глас — той по всяка вероятност се е върнал на работа в Търговската палата. Бил е тук по график А… това означава на временна длъжност.
— Имате ли номер, на който бих могъл да го намеря?
— Нямам. Но ако се обадите на справки в Палатата, сигурна съм, че там ще го открият много бързо.
— Благодаря ви за помощта.
— Няма нищо.
Хана нямаше спомен от колко време лежи свита в ъгъла на стаята на Саймън. Не можеше да мисли за него като за Скот — за нея той щеше да си остане Саймън. Час… може би два. Времето беше престанало да я интересува. После запълзя към центъра на стаята, като заобикаляше съборените столове и маси — гледка по-подходяща за нощен клуб след пиянска свада.
Извади хапчето от чантичката си, хвърли го в тоалетната и пусна водата с автоматичните рефлекси на добре обучен агент. Започна да рови из хаоса, търсейки снимки. Прибра естествено и писмото, адресирано до „Хана“. Натъпка каквото сметна за необходимо в чантичката си и се опита да се изправи, като се подпираше на един прекатурен стол.
Прибра се в посолството, легна в леглото си и се загледа в белия таван, неспособна да възстанови обратния си маршрут, нито да си спомни дали се бе качила по пожарната стълба, или бе влязла през главния вход. Питаше се след колко безсънни нощи ще може отново да спи нормално поне за няколко минути, без да се стряска. И колко време ще трябва да мине, преди да престане да мисли само за него.
Знаеше, че Мосад иска да я изведе, да я скрие, да я защити — по начина, по който те разбираха това — докато френската полиция завърши разследването си. Щеше да има дипломатически сътресения. Американците несъмнено щяха да очакват значителни компенсации за убийството на свой агент, но все щеше да се сключи някаква взаимноизгодна сделка. Хана Копец, Саймън Розентал и професор Скот Брадли несъмнено щяха да се превърнат в приключени досиета. Защото те и досега си бяха просто кодирани номера — разменяеми, заменяеми, несъществени.
Какво ли щяха да направят с тялото на мъжа, когото обичаше? Достоен, но анонимен гроб, без съмнение. Сигурно щяха да заявят, че това се налага от по-висши съображения. Но където и да го погребяха, тя бе сигурна, че няма да я пуснат да отиде там.
Едва ли щеше да се съгласи да пусне хапчето в чашата му с кафе, ако Крац не й бе говорил с часове за трийсет и деветте ракети „Скъд“, изсипали се над народа на Израел, и особено за онази, която бе убила майка й, сестра й и брат й.
И може би щеше да се откаже в последния момент, ако не я бяха заплашили сами да свършат работата в случай, че прояви слабост. Казаха й, че ако се стигне дотам, смъртта му щяла бъде много по-мъчителна.