Сестрата сложи маска върху носа и устата на Скот, свързана чрез маркуч към кран в стената, откъдето се подаваше кислород. Отстрани на маската имаше гумена възглавница, която тя започна да помпа на три-четири секунди, като придържаше с дясната си ръка главата на Скот неподвижна. Дробовете на Скот веднага започнаха да се пълнят с кислород.
Консултантът отново сложи ухо на гърдите на Скот. Все още не се чуваше нищо. Той вдигна глава и направи знак на един от санитарите, който започна да втрива паста в различни точки на гръдния кош. Приближи се друга сестра и постави малки лепящи се електроди върху намазаните места. Кабелите от електродите влизаха в монитор на сърдечната дейност, поставен на масичка до носилката.
Линията на монитора беше почти равна и само от време на време регистрираше незначителна активност.
Консултантът се усмихна под маската си, а сестрата продължи да вентилира дробовете на Скот с чист кислород.
Изведнъж, без никакво предупреждение, апаратът издаде остър сигнал. Всички в залата се вцепениха и впериха погледи към монитора: линията на екрана беше абсолютно равна от край до край.
— Спиране на сърдечната дейност! — извика консултантът, скочи напред и с две ръце започна интензивен масаж, опитвайки се да изтласка от сърдечните камери достатъчен поток от готова да се съсири кръв. Подобно на добре трениран щангист, този човек можеше да поддържа ритъм от четиридесет до петдесет пъти в минута.
Друг от лекарите се извърна към дефибрилатора. Консултантът закрепи двата големи диска върху и отстрани на гръдния кош на Скот.
— Двеста джаула — каза консултантът. — Настрани! — Присъстващите отстъпиха, а той натисна бутона и през тялото на Скот премина мощен електрически импулс.
Всички погледнаха към монитора. Консултантът отново започна енергичен масаж на сърдечната област, но тънката линия на монитора не помръдваше.
— Двеста джаула, пазете се! — повтори консултантът и всички отново проследиха ефекта от електрическия шок.
Линията упорито оставаше права. Консултантът отново започна масажа.
— Триста и шейсет джаула, пазете се! — каза той с глас, в който започваше да се промъква отчаяние.
Сестрата, която завъртя превключвателя на дефибрилатора, за да нагласи исканата стойност, бе сигурна, че пациентът вече е мъртъв.
Консултантът натисна бутона за трети път и тялото на Скот подскочи от възможно най-силния електрически импулс, който дефибрилаторът можеше да генерира. И отново всички впериха погледи в монитора, предполагайки, че това вече е краят.
„Загубихме го“, готвеше се да каже консултантът, но за изумление на всички линията трепна. Той скочи напред и започна трескаво да масажира — този път линията потрепваше в неравномерен ритъм.
— Триста и шейсет джаула, стойте настрани! — извика той отново, отстъпи сам, натисна бутона и всички погледнаха като по команда към екрана на монитора. Неравномерната фибрилация се връщаше към постоянен ритъм. Най-младият от лекарите не се сдържа и изкрещя от възторг.
Консултантът бързо напипа вена в лявата ръка на Скот и заби иглата право в нея, оставяйки канюлата да стърчи. Една от сестрите веднага включи към нея банка с физиологичен разтвор.
В същия момент нов лекар влезе на бегом в операционната, застана пред началника си и съобщи:
— Антидотът е ГТН.
Друга сестра без подкана отиде до шкафа с противоотровите, извади ампула глицерил-тринитрат и я подаде на консултанта, който вече държеше готова спринцовка. Той изтегли синята течност в спринцовката, пръсна малко във въздуха, за да се убеди, че иглата не е запушена, и впръсна антидота през специално оставения отвор на банката физиологичен разтвор. Сърдечната дейност се стабилизираше.
Консултантът се обърна към главната сестра и я попита:
— Вярваш ли в чудеса?
— Не — отговори тя. — Аз съм еврейка. Чудесата са само за християните.
Хана започна да съставя план — план, който Крац нямаше да може да промени. Беше взела решение да приеме длъжността старши секретар на посланика и да го придружи в Ирак.
Часовете минаваха и планът й започваше да се оформя. Очакваше да се сблъска с проблеми. Не от страна на иракчаните, а от нейните хора. Знаеше, че ще трябва да избегне опитите на Мосад да бъде изведена, а това означаваше, че трябва да се откаже от мисълта да излиза от посолството, докато не дойдеше моментът да отлетят за Ирак. Така че щеше да се наложи да използва всички неща, на които я бяха научили през последните две години, за да ги победи.