Филдинг се изсмя:
— Бих искал да е така.
— Не ви разбирам — сухо каза архиварят.
— Миналата седмица изпратихме на Бътъруърт полагащата му се премия по повод прекратяване на работата му при нас, но тя ни бе върната, защото не е оставил адрес, на който да му бъде препращана пощата.
— Но той има съпруга.
— И на нея върнали последното й писмо със същата бележка.
— А майка му в Южна Каролина?
— Тя е починала преди години.
— Благодаря ви — каза Колдър Маршал и затвори. Вече нямаше съмнения с кого трябва да е следващият му телефонен разговор.
Основана чак през 1781 година, „Дюмон и сие“ бе смятана за една от сравнително новите банки в Женева. Беше посветила над двестагодишното си съществуване на идеята да се грижи за чуждите пари, без да страда от расови или религиозни предразсъдъци. Всъщност „Дюмон и сие“ винаги бяха гледали с охота на перспективата да имат взаимоотношения с арабски шейх или израелски бизнесмен, с нацистки гаулайтер или британски аристократ — всъщност с всеки, който би имал нужда от услугите им. Това бе политика, пожънала богати дивиденти във всяка възможна световно приета валута.
Банката заемаше дванайсет етажа от административна сграда недалеч от Плас дьо ла Фюстери. Насрочената за този вторник среща в дванайсет на обед трябваше да се състои в заседателната зала на единайсети етаж — под етажа на управителя на банката.
Самият управител, Пиер Дюмон, изпълняваше сегашната си длъжност от цели деветнайсет години, но дори и той не бе вземал участие в бизнес между образован арабин от Ирак и бивш адвокат на мафията от Ню Йорк.
Около заседателната маса имаше столове за шестнайсетима, но в случая бяха заети само четири места. Пиер Дюмон седеше в средата на една от дългите страни, точно под портрета на чичо си Франсоа Дюмон — бившият управител. Сегашният управител бе избрал за случая тъмен костюм в кройка, чийто стил би подхождал на всеки от управителите на останалите четиридесет и осем банки, намиращи се в квадратния километър с център тази сграда. Ризата му бе в нюанс на синьото, останал неповлиян от последните милански модни тенденции, а връзката му бе толкова дискретна, че никой негов клиент не би могъл да си спомни нейния мотив и цвят само секунди, след като излезеше от залата.
Отдясно на мосю Дюмон седеше неговият клиент господин Ал-Обайди, чието облекло, макар и да отдаваше дан на модата, бе също толкова консервативно.
Срещу мосю Дюмон седеше управителят на „Франшар и сие“, който — всеки внимателен наблюдател не би пропуснал да забележи това — със сигурност ползваше шивача на мосю Дюмон. Отляво на Франшар седеше Антонио Кавали, облечен в двуреден костюм на Армани, с който изглеждаше като случайно попаднал не където трябва.
Малкият часовник в стил Луи Филип, сложен върху полицата над камината, удари дванайсет часа. Управителят прочисти гърлото си и откри срещата:
— Господа, цел на настоящата среща, свикана по наше настояване, но с ваше съгласие, е да бъде извършена размяна на ценен документ срещу договорена сума. — Мосю Дюмон бутна очилата си нагоре. — Естествено трябва да започна, господин Кавали, с въпрос към вас: разполагате ли с въпросния документ?
— Не, сър, той не разполага с него — намеси се по уговорения с Кавали начин мосю Франшар, — защото е поверил съхраняването на документа на нашата банка. Но аз мога да потвърдя, че съм официално упълномощен да ви го предам в момента, в който бъде извършен преводът на сумата.
— Но споразумението бе различно — възрази Дюмон, наведе се напред и с престорена изненада продължи: — Правителството на моя клиент не възнамерява да изплати дори цент повече, преди да изследва внимателно упоменатия документ. Вие се съгласихте да ни го предадете тук днес, в дванайсет на обед, а освен това ние, така или иначе, ще трябва по някакъв начин да се уверим в неговата автентичност.
— Моят клиент разбира това — заяви мосю Франшар. — Всъщност вие сте добре дошли в моя кабинет по всяко време, за да направите огледа. След което предаването на документа зависи само от превеждането на договорената сума.
— Това е прекрасно — контрира мосю Дюмон и намести очилата си, — но неоспоримо е, че вашият клиент не е изпълнил първоначалната уговорка, а това, според мен, дава на правителството на моя клиент — той наблегна на думата правителство — правото да преразгледа своята позиция.