Скот кимна в знак, че се присъединява към изказаното мнение, и погледна агента на Мосад, който бе дал на Хана заповед да го убие. Чувството на вина явно вече не го терзаеше със същата сила — все пак двамата работеха заедно в близко сътрудничество — но дълбоките линии по лицето му и предивременно посребрялата му коса подсказваха какво е изживял този корав мъж. През времето на съвместната им работа Скот бе започнал да се възхищава на истинския професионализъм на този човек, поставен да ръководи цялата операция.
— Все пак имам някои въпроси — каза Скот, — а и някои подробности може би заслужават малко по-подробно осветляване.
Израелският съветник по културните въпроси кимна.
— Сигурен ли сте, че те възнамеряват да сложат сейфа в щабквартирата на партията Баас?
— Сигурен — не бих казал. Но в значителна степен съм уверен — отговори Крац. — Една холандска компания е извършила значителен обем строителни работи в мазето на въпросната сграда още преди трийсет години и в строителните чертежи, използвани от тях, има тухлена конструкция, чиито габарити позволяват сейфът да бъде монтиран именно там.
— И този сейф е все още в Калмар?
— Беше там преди три седмици, когато един от агентите ми направи рутинна проверка.
— И е собственост на иракското правителство?
— Да, изплатен е изцяло и сега е законна собственост на иракчаните.
— Юридически погледнато може да е така, но след войната в Залива ООН наложи нови санкции — напомни му Скот.
— Възможно ли е един сейф да попадне в категорията „военна екипировка“? — попита Декстър.
— Това е аргументировката, използвана от самите иракчани — каза Крац. — За тяхно нещастие, при възлагането на поръчката в Швеция в спецификацията на сейфа е било изрично заявено, че той „трябва да може да устои на атомна атака“. Думата „атомна“ била предостатъчна, за да алармира нечие остро ухо в ООН.
— И как смятате да заобиколите този проблем? — попита Скот.
— Винаги когато иракското правителство регистрира следващ списък нужни на страната им стоки, които според тях не нарушават Резолюция 661 на Съвета за сигурност към ООН, в него фигурира и сейфът. Ако американци, англичани и французи не възразят, тази точка от искането може и да бъде одобрена.
— А израелското правителство?
— Ние ще възразим енергично пред иракската делегация, но ще замълчим пред нашите приятели.
— Добре, нека за момент си представим, че притежаваме гигантски сейф, способен да устои на атомна атака. С какво ще ни помогне това? — продължи да пита Скот.
— Някой трябва да транспортира сейфа от Швеция до Багдад. Някой трябва да го инсталира на място и някой трябва да обясни на хората на Саддам как да го използват — обясни Крац.
— И вие разполагате с някой, който е висок метър и осемдесет, владее карате и говори гладко арабски?
— Имахме такава кандидатура, макар тя да беше само метър и шейсет и пет. — Двамата се гледаха безмълвно.
Намеси се Декстър:
— И как предлагате да бъде убит Саддам? Да го заключим в сейфа и да го оставим да се задуши?
Крац схвана, че въпросът е зададен само за да спре Скот да мисли за Хана, но въпреки това отговори:
— Не, ние разбрахме, че това е бил планът на ЦРУ, и се отказахме от него. Нашите намерения са малко по-маскирани.
— А именно? — проговори отново Скот.
— Малко ядрено устройство, добре скрито в конструкцията на сейфа.
— Който ще се намира недалеч от мястото, където ще заседава Революционният команден съвет. Не е лошо — одобри Декстър.
— И това устройство ще трябва да бъде задействано от невисока гладко говореща арабски еврейска девойка? — попита тихо Скот.
Крац кимна.
— Трийсет дни? Какво толкова съм направил, за да заслужа трийсет дни! — Но никой не го слушаше, докато го избутваха от съдебната зала по коридора, а после през някаква врата в задната част на сградата, за да бъде натикан безцеремонно на задната седалка на кола без отличителни знаци. Там се озова в компанията на трима мъже с военна подстрижка, тъмни очила и малки слушалки в ушите — издаваха ги тънките жици, скрити в яките им. — И защо ми отказаха гаранцията? Ще обжалвам. Имам право на адвокат, дявол да го вземе! И къде всъщност ме отвеждате? — сипеше един след друг въпросите си Долара, но никой не му отговаряше.
Макар през тъмните странични стъкла на колата да не се виждаше нищо, Долара все пак можеше да гледа покрай главата на шофьора и така разбра, че минават по моста Голдън Гейт. Когато излязоха на шосе 101, шофьорът натисна педала на газта и се понесоха със сто километра в час, но не превишиха разрешената скорост дори за секунда.