Долара кимна и последва заместник-директора през дневната в малка трапезария, където на масата имаше прибори за двама.
Икономът задържа стола на Долара, изчака го да се намести удобно и попита:
— Как ще желаете пържолата, сър?
— Филе или флейка? — поинтересува се Долара.
— Говеждо филе, сър.
— Ако месото е добро, кажете на готвача да го сложи на огъня само за секунда.
— Прекрасно, сър. Вашата, господин Хъчинс, да бъде добре изпечена, нали?
Декстър Хъчинс кимна, признавайки, че първият рунд е убедително спечелен от Бил Долара.
— Не мога да ви опиша с какво наслаждение участвам в тази мистификация — призна Долара като жадно отпи първата глътка „Гинес“. — Но ще ми позволите ли да се поинтересувам каква е наградата, ако имам щастието да я спечеля, разбира се?
— Дали няма да ви е по-интересно да разберете какво ще е наказанието, ако имате нещастието да загубите?
— Ясно… трябваше да се досетя, че всичко това е прекалено красиво, за да продължи дълго.
— Първо, позволете ми да ви запозная с малко предистория — каза Хъчинс в момента, в който пред госта му бе сложена голяма чиния с леко запечена на скара говежда пържола. — На 25 май тази година една добре организирана група престъпници е пристигнала във Вашингтон и е извършила един от най-гениалните удари в историята на тази страна.
— Превъзходна пържола — отбеляза Долара. — Предайте поздравленията ми на готвача.
— Ще го направя, сър — обеща Чарлз, който витаеше незабележим някъде зад стола му.
— Извършеното от тях престъпление е открадването посред бял ден от сградата на Националния архив на Декларацията за независимостта и подмяната й с почти неотличимо копие.
Долара го погледна с вежлив интерес. Чувстваше, че на този етап би било неразумно да коментира чутото.
— Разполагаме с имената на няколко от съучастниците в удара, но сме възпрепятствани да направим арести, защото се опасяваме, че онези, в чиито ръце се намира Декларацията в момента, ще разберат, че може да тръгнем след тях.
— И какво общо има тази история с мен? — попита Долара, докато дъвчеше голяма хапка от сочното месо.
— Решихме, че ще ви е интересно да научите кой е финансирал цялата операция и съответно кой притежава в момента Декларацията.
До момента Долара не бе чул нищо ново, но отдавна му се бе искало да разбере в чии ръце е попаднал документът в крайна сметка. Той, естествено, и за миг не бе повярвал на думите на Анжело за „частна колекция на ексцентричен богаташ“. Така че остави вилицата и ножа на масата и погледна заместник-директора на ЦРУ, който най-сетне бе успял да прикове цялото му внимание.
— Имаме основания да вярваме, че в момента Декларацията за независимостта е в Багдад и е лично притежание на Саддам Хюсеин.
Челюстта на Долара увисна.
— Няма ли вече чест сред крадците? — прошепна накрая той.
— Дано да има — вметна Хъчинс. — Защото единствената ни надежда да върнем пергамента на законното му място е свързана с малка група хора, готови да рискуват живота си, за да осъществят повторна подмяна на документа… да кажем горе-долу по същия начин, както е била извършена първата размяна.
— Ако знаех… — Долара замълча и след малко продължи: — Как бих могъл да помогна?
— В момента спешно се нуждаем от перфектно копие на оригинала. И вярваме, че вие сте единственият, който може да го изработи.
Долара много добре знаеше, че вече има такова перфектно копие, висящо на една стена в Ню Йорк, но не можеше да съобщи това, без да си навлече неприятности, несравнимо по-големи от гнева, на който бе способен Декстър Хъчинс.
— Споменахте награда — каза Долара.
— По-скоро наказание — напомни Декстър Хъчинс. — И все пак наградата е, че ще останете тук в нашата конспиративна квартира, където, предполагам, няма да ви е неприятно да поживеете известно време. Докато сте при нас, ще изработите фалшификат на Декларацията, който трябва да мине огледа на експерт. Ако изпълните тази задача, ще ви бъде позволено да излезете на свобода и срещу вас няма да бъдат отправени никакви обвинения.
— А… наказанието?
— След кафето, което ще бъде донесено всеки момент, ще бъдете освободен да отидете където пожелаете.