Двамата се присъединиха към него.
— Е, това определено не е онзи случай, когато казват, че трима били много — засмя се той отново на шегата си. — И може би ще ви е приятно да научите, че е невъзможно да се самозаключа вътре. — Той хвана дръжката от вътрешната страна на вратата и я затвори. — Двамата посетители очевидно не намираха тази част от демонстрацията за много забавна. — Както сами виждате, господа — подчерта Педерсон, без да скрива задоволството си, — Берта просто не позволява на никого да я заключи, щом на дръжката отвън не стои моята ръка. — Той леко бутна вратата, тя се отвори и Педерсон изскочи навън, следван по петите от двамата си клиенти. — Веднъж ми се наложи да прекарам заключен в нея цяла нощ, но това бе по време на настройка на системата. — Той бутна вратата, трите индикатора светнаха в червено и отново се разнесе металното тракане. Педерсон се обърна към двамата мъже. — И така, господа, запознахте се с Мадам Берта. Сега, ако бъдете така добри да ме последвате в моя офис, ще ви издам документ за собственост и, което е по-важното, ще получите „Библията“ на Берта.
Докато вървяха през двора, Педерсон обясни на двамата си посетители, че инструкцията за работа се разглежда в компанията като свръхсекретен документ. Обясни, че имало две книжки: едната на шведски, която компанията щяла да съхранява в собствените си сейфове, и другата на арабски, която той с удоволствие щял да им връчи лично.
— Библията е 108 страници, но е лесна за разбиране, ако сте инженер, завършил с отличие. — Той отново се засмя. — Ние, шведите, сме много обстоятелствени. — Посетителите не виждаха смисъл да спорят на тази тема. — Ще искате ли някой от нас да придружава Мадам Берта по пътя? — попита Педерсон с надежда в очите.
— Не, благодаря — беше незабавният отговор. — Мисля, че ще се справим сами с проблемите по транспорта.
— В такъв случай имам един последен въпрос към вас — каза Педерсон, когато влязоха в офиса му. — Кога смятате да я вземете?
— Надявахме се да можем да вземем сейфа този следобед. От потвърдителния факс, който изпратихте в Обединените нации, разбрахме, че разполагате с кран, способен да я повдигне, и имате платформа, с която да я премествате.
— Прави сте, че имаме кран и платформа, специално конструирана, за да може Мадам Берта да предприема кратки пътувания. Уверен съм, че ще можем да я подготвим за следобеда. Но това не изчерпва проблема с транспорта.
— Ние вече имаме собствено транспортно средство, което чака в Стокхолм.
— Отлично, тогава всичко е наред — възкликна Педерсон. — Единственото, което трябва да направя във ваше отсъствие, е да изтрия данните за моята длан и моя глас, за да можете да я програмирате с тези на лицето, което ще ме замести. — За миг в гласа му прозвуча нещо като тъга. — Е, очаквам да ви видя отново днес следобед, господа.
— Ще дойда само аз — каза Рифат. — Господин Бернстром трябва да се върне в Америка.
Педерсон кимна и изпрати двамата мъже до колата. После, без да бърза, се върна в офиса си. Телефонът на бюрото му звънеше.
Той вдигна слушалката и изслуша онова, което му казаха. Остави слушалката на бюрото си и изтича до прозореца, но колата вече се бе скрила от погледа му. Върна се при телефона:
— Съжалявам, господин Ал-Обайди, двамата джентълмени, които бяха дошли, за да видят сейфа, току-що си заминаха, но господин Рифат ще се върне този следобед, за да го вземе. Да му кажа ли да ви се обади?
В Багдад Ал-Обайди се замисли над току-що наученото по време на разговор, започнал като рутинна проверка.
Като заместник-посланик на Ирак към Обединените нации, едно от задълженията му бе да актуализира списъка на стоките, подлежащи на ембарго. Беше се надявал до най-много седмица да предаде папката на все още неопределения му заместник на този пост.
През последните два дни, прекарани в борба с неработещи телефони, неотговарящи номера и отсъстващи от работните си места държавни служители — които дори ако не отсъстваха, бяха достатъчно неспособни да отговорят дори на най-елементарните му въпроси — той вече бе на прага да изготви последния вариант на списъка.