Проблемните области бяха: земеделски машини, за половината от които Комитетът по санкциите към ООН смяташе, че са военно оборудване, маскирано под невинно име; консумативи за болниците, в това число фармацевтични материали, към които ООН бе възприела по-либерално отношение; храна, която по правило им позволяваха да закупят, макар част от продукцията, пресякла границата, да се отклоняваше към черния пазар много преди да стигне до масите на багдадските домакини.
Най-сетне имаше един четвърти списък, озаглавен „Разни“, където фигурираше и някакъв масивен сейф, който за изненада на Ал-Обайди се оказа почти с размерите на стаичката, в която той работеше. Сейфът, според доклад за вътрешна употреба, бил поръчан преди планираното освобождаване на Деветнайсетата провинция и сега чакаше на склад някой да го вземе от производителя в Калмар. Шефът на Ал-Обайди в ООН сподели неофициално с него изненадата си, че Комитетът по санкциите е свалил ембаргото върху сейфа, което не му попречи да увери външния министър, че това е станало в резултат на настойчиво преговаряне от негова страна.
Ал-Обайди остана да седи пред задръстеното си с документи бюро, обмисляйки следващия си ход. След малко дръпна бележника си и състави следния къс списък:
МП
Държавна сигурност
Зам. външния министър
Калмар
Остави химикалката и спря погледа си на първа точка — МП. Беше запазил връзката си със свой състудент от времето в Лондонския университет, който междувременно се бе издигнал до ранга на постоянен секретар в Министерството на промишлеността. Ал-Обайди смяташе, че старият му приятел ще намери начин да му даде нужната информация, без да заподозре в мотивите му нещо съмнително.
Набра номера на постоянния секретар и приятно се изненада, когато той отговори на позвъняването му.
— Надим, обажда се Хамид Ал-Обайди.
— Хамид, разбрах, че си се върнал от Ню Йорк, Чувам слухове, че ще ти поверят останките от нашето посолство в Париж. Но кой вярва на слухове в този град?
— Е, по изключение този път са верни — призна Ал-Обайди.
— Поздравления тогава. Какво мога да направя за вас, Ваше Превъзходителство?
Ал-Обайди осъзна, че макар и с ясно доловима доза сарказъм, приятелят му е първият, който се обръща към него с новата му титла.
— Санкциите на ООН.
— И ти твърдиш, че си ми приятел?
— Не, става дума за обикновена проверка. Трябва да оправя батака преди да сдам на заместника си. До момента всичко е наред, с изключение на това, че не успях да науча нищо смислено за един гигантски сейф, изработен за нас в Швеция. Известно ми е само, че сме го платили, но не разбрах какво е станало с доставката му.
— Попаднал си на грешен адрес, Хамид. Преди година на папката се появи надпис „Висше командване“ и случаят ни беше иззет. От личен опит знам, че така постъпват със стоки за лична употреба от президента.
— Но все пак някой би следвало да бъде натоварен с транспорта от Калмар до Багдад — отбеляза Ал-Обайди.
— Единственото, което ми е известно, е, че ми беше наредено да изпратя папката с документацията в офиса ни към ООН в Женева, понеже нямаме посолство в Стокхолм. Изненадан съм, че не го знаеш, Хамид — би трябвало аз да ти задавам тези въпроси.
— Тогава ще трябва да се свържа с Женева, за да разбера какво са направили там — каза Ал-Обайди, без да допълва, че Ню Йорк и Женева рядко се информираха за детайлите в работата си. — Благодаря ти за помощта, Надим.
— За теб винаги съм на разположение. Успех в Париж, Хамид. Казвали са ми, че жените там били страхотни и въпреки всичко обичали арабите.
Ал-Обайди затвори телефона и отново се загледа в списъка пред себе си. Трябваше да направи второто обаждане, но не можеше да събере смелост.
Коректният начин на действие с информацията, която притежаваше, бе да позвъни в Женева, да предупреди посланика там за своите подозрения и да даде възможност на доведения брат на Саддам още веднъж да заслужи похвала за нещо, за което не си е мръднал пръста. Ал-Обайди погледна часовника си. В Швейцария беше обедно време. Нареди на секретарката си да го свърже с Баразан Ал-Тикрити, знаейки отлично, че тя записва в дневник всеки телефонен разговор.
— Може ли да говоря с господин посланика? — вежливо попита той, когато го свързаха.
— Той е в заседание — последва очакваното извинение. — Да го обезпокоя ли?