— Бърз си с клишетата — отбеляза Джесика. — Предполагам, че е защото си писател. — Отпи още една глътка бренди и остави чашата. — Какво пишеш?
— Непубликувани романи.
Засмя се по същия начин, както в библиотеката, и изтръгна нова усмивка на устните му.
— Сигурно е отчайващо.
— Абсолютно — съгласи се той.
— Защо го правиш?
— Защо се храниш?
Джесика се замисли за момент, след това кимна.
— Да, предполагам, че е точно така, нали? Винаги ли си искал да пишеш?
Спомни си за баща си и как винаги се бе хвалил, че синът му ще бъде следващият Слейдърман в полицията. Спомни си юношеските си години, когато пишеше своите истории на ръка — в обикновени тефтери, късно през нощта. Спомни си очите на баща си, когато за първи път видя своя син в униформа. Спомни си и за първия път, когато приеха един от кратките му разкази.
— Да. — Може би е по-лесно да признае пред нея онова, което никога не успя да обясни на семейството си. — Винаги.
— Когато човек много силно желае нещо и не се отказва — замислено изрече Джесика, — той го получава.
Слейд се изсмя за момент, преди да отпие.
— Винаги ли?
Тя докосна с върха на езика горната си устна.
— Почти винаги. Всичко е въпрос на късмет, не е ли така?
— Малка вероятност — измърмори повече на себе си той, загледан мрачно в чашата. — Обикновено залагам на малката вероятност. — Загледа се в кехлибарената течност, която имаше почти същия цвят като очите й. Не би трябвало така лесно да намират общ език. Изведнъж откри, че казва твърде много.
— А, Юлисис, чудех се къде си! — Слейд вдигна очи и ги впери в огромна, провиснала грамада козина. Тя се хвърли безпогрешно право в скута на Джесика. Чу я как простена и после се разсмя. — По дяволите! Колко пъти съм ти повтаряла, че не си куче за скута. Строши ми ребрата! — Изви глава, но влажният розов език намери бузата й. — Престани! — изсумтя тя, докато го отблъскваше безрезултатно. — Слез долу! — заповяда му. — Веднага слизай долу! — Юлисис излая два пъти и продължи да я ближе с език по цялото лице.
— Какво е това? — внимателно попита Слейд.
Джесика още веднъж го бутна с все сила, но Юлисис само положи глава върху рамото й.
— Куче, естествено.
— Това куче не е естествено.
— Той е санбернар — успя да отвърне тя, останала почти без дъх. — И три пъти пропада в школата за дресиране. Мръсен, глупав некадърник, слизай долу! — Юлисис изпусна дълга, доволна въздишка и не помръдна. — Ще ми помогнеш ли? — обърна се тя към Слейд. — Този път ще получа вътрешни наранявания. Веднъж вече останах заклещена в продължение на два часа, преди Бетси да се прибере.
Слейд стана и се приближи намръщено към кучето.
— Хапе ли?
— Господи, аз се задушавам, а той пита дали хапело.
С усмивка на лицето, той сведе поглед към нея.
— Никога не е излишно човек да внимава с тези неща. Може да е зло.
Джесика присви очи.
— Дръж, Юлисис! — Чувайки името си, кучето се надигна и отново жизнерадостно облиза лицето й. — Доволен ли си? Сега го хвани някъде и ме измъкни.
Слейд се наведе и обви ръце около рошавата грамада. Докато наместваше захвата си, опакото на дланта му докосна гърдите на Джесика.
— Извинявай — измърмори той и издърпа кучето. — Мили Боже, колко тежи?
— Около осемдесет килограма, струва ми се.
Слейд поклати глава и напрегна мускули. Юлисис се свлече на пода и се излегна с преклонение в краката на Джесика. След като пое дълбоко въздух, тя за момент затвори очи.
Цялата беше покрита с опадали бели косми. Собствените й коси бяха разрошени и падаха свободно по раменете. Цветът им, както забеляза Слейд, напомняше на изсветляла на слънцето пшеница. Сега, когато лицето й беше в покой, изпъкналите й скули бяха по-ясно изразени. Устните й бяха съвсем леко разтворени. Формата им беше безкрайно женствена — класическата извивка на амурче, но с по-пухкава долна устна. Това свидетелстваше за страст — прикрита и кротко тлееща. Устните и скулите добавяха още нещо към вида й на посетителка в чайна, което караше пулса му да реагира. Не е възможно да я желае, каза си Слейд. Това е не просто безотговорно, но и глупаво. Отново сведе поглед към кучето.
— Трябва да направиш нещо за дресировката му — каза строго.
— Знам! — Джесика с въздишка отвори очите си с цвят на бренди. Любовта й към Юлисис я караше да забравя неудобството и бъркотията, които той обикновено създаваше. — Всъщност е много интелигентен. Просто сърце не ми даде още веднъж да го подлагам на дресировка в школата.
— Това е изключително глупаво — троснато отвърна Слейд. — Прекалено е грамаден, за да не е дресиран.
— Искаш ли работата? — не му остана длъжна тя. Изправи се в креслото и започна да чисти козината от себе си.