Хората се чудеха. Чувах ги с ушите си да казват: „Меги, какво си направила със себе си? Косата ти е направо разкошна. Изглеждаш с десет години по-млада.“
„Нищо не съм направила“, отговаряше им Меги. Тя бе изненадана не по-малко от останалите. С изключение на мен, разбира се. Един ден ми каза:
— Забелязваш ли някаква промяна в мен, чичо Джордж?
— Изглеждаш чудесно, но ти винаги си изглеждала така, Меги.
— Възможно е — каза тя, — но аз самата никога не съм се харесвала — поне доскоро. Не разбирам какво става. Вчера един нахален млад мъж се обърна и ме изгледа. Обикновено като ме видеха, мъжете винаги се забързваха и си покриваха очите с ръце. Този обаче ми намигна. Бях така неподготвена и изненадана, че му се усмихнах.
След няколко седмици срещнах съпруга й Октавиус. Седях в един ресторант и изучавах менюто на една маса до прозореца. Той се канеше да влезе и да си поръча обяд. Като ме видя, не му трябваше повече от минута, за да ме покани да хапнем заедно. На мен пък не ми беше нужна повече от половин минута, за да приема.
— Изглеждаш ми нещастен, Октавиус — отбелязах аз.
— Наистина съм нещастен — отвърна той. — Не знам какво става с Меги напоследък. Изглежда толкова разсеяна, че в последно време въобще не ме забелязва. Иска непрекъснато да общува с нови хора. А вчера… — изражение на такава дълбока покруса помрачи лицето му, че едва ли би се намерил някой, който да не се засрами, ако преди това му се е присмял.
— Вчера ли? Какво е станало вчера?
— Вчера ме помоли да я наричам Мелисанде. Не мога да възприема Меги с такова нелепо име като Мелисанде.
— Но защо? Това е нейното кръщелно име.
— Но тя е моята Меги. Мелисанде ми звучи чуждо.
— Ами тя малко се е променила — изтъкнах аз. — Не си ли забелязал, че изглежда по-хубава напоследък?
— Да — в гласа му нямаше никакъв ентусиазъм.
— Това не е ли чудесно?
— Не — отговори той рязко. — Искам си моята обикновена, смешна и позната Меги. Тази нова Мелисанде непрекъснато си оправя прическата, слага си различни гримове и червила, пробва нови дрехи и си купува все по-големи сутиени. С мен почти не разговаря.
Обядът завърши с мрачно мълчание от негова страна.
Реших, че ще е най-добре да се видя с Меги и добре да си поприказвам с нея.
— Меги — започнах аз.
— Моля те, наричай ме Мелисанде — прекъсна ме тя.
— Мелисанде — подех отново, — струва ми се, че Октавиус е нещастен.
— Ами и аз не съм щастлива — рече тя хапливо. — Октавиус е станал такъв досадник. Не иска да излизаме. Не иска да се забавлява. Възразява срещу новите ми дрехи и гримове. Кой, за Бога, си въобразява, че е той?
— Едно време ти смяташе, че е бог сред мъжете.
— Като съм била такава глупачка! Той просто е един грозен мъник, с когото ме е срам да ме виждат.
— Но ти искаше да си красива единствено заради него.
— Какво искаш да кажеш с това „искаше“ да си красива? Та аз съм си красива. Винаги съм била такава. Всичко е въпрос на добър вкус, как да си правиш хубави прически и да си слагаш правилно грима. Няма да позволя на Октавиус да се изпречва на пътя ми.
И не му позволи. След половин година се разведоха, а след още половин Меги, т.е. Мелисанде, се омъжи отново за човек с хубава, но безсъдържателна външност и недостоен характер. Веднъж обядвах с него и той толкова дълго се колеба дали да плати сметката, че здравата се изплаших да не се наложи аз да я платя.
Срещнах Октавиус около година след развода. Той естествено не се бе оженил повторно. Изглеждаше все така странно и млякото все така се пресичаше в негово присъствие. Седеше в апартамента си, препълнен със снимки на Меги — предишната Меги, коя от коя по-грозни.
— Изглежда тя все още ти липсва, Октавиус — казах аз.
— Ужасно! — отвърна той. — Мога само да се надявам, че е щастлива.
— Доколкото знам, не е — подхвърлих аз. — Може и да се върне при теб.
Той тъжно поклати глава.
— Меги никога няма да се върне. Жена на име Мелисанде може и да пожелае да се върне, но и да го направи, не бих я приел. Тя не е Меги — моята обична съпруга.
— Мелисанде — започнах аз, е по-красива от Меги.
Той ме изгледа продължително и накрая каза:
— В чии очи? Не и в моите, във всеки случай.
Оттогава не съм виждал никой от тях двамата.
Помълчах известно време, после казах:
— Изненадваш ме, Джордж. Наистина ме трогна.
Осъзнах грешката си, но късно, защото Джордж веднага се възползва.
— Това ми напомня нещо, драги. Можеш ли да се трогнеш и да ми заемеш пет долара за около седмица, най-много десет дни?
Извадих една петачка, поколебах се малко и накрая великодушно казах: