— Ти как мислиш? — отвръща кметът Леджър, седнал в тъмния си ъгъл, разтривайки слепоочията си, а Шумът му жужи горещ и метален. — Идват, за да видят новата власт.
Мъжете на площада не приказват много-много, лицата им са бледи и мрачни, но въпреки това не мога да кажа какво точно си мислят, защото не чувам Шума им, сещате ли се? Но определено мъжете тук изглеждат много по-спретнати от мъжете в родния ми град, косите им са по-къси, обръснати са, облечени са по-хубаво и чисто. Мнозина са закръглени и меки точно като кмета Леджър.
Хейвън сигурно е удобно място за живеене, място, където на мъжете не им се налага да се борят всеки ден, за да оцелеят.
Може би тъкмо прекаленото удобство е проблемът тук.
Кметът Леджър изпухтява под нос, но премълчава.
Хората на Кмета Прентис, възседнали коне, са разположени на стратегически места пред площада, най-малко десет-дванайсет души са, пушките им са готови за стрелба, следят за поведението на тълпата, нищо че слухът за приближаващата армия държи всички съвсем кротки. Виждам господин Тейт и господин Морган, и господин О’Хеър, мъже, сред които съм израснал, мъже, които съм свикнал да виждам как всеки ден се грижат за фермите си, мъже, които си бяха просто мъже до деня, в който се превърнаха в нещо друго.
Никъде не виждам Дейви Прентис, но, само при мисълта за него, Шумът ми започва да ръмжи.
Сигурно е успял да спре влачещия го кон, а после се е върнал на хълма до водопада и е намерил раницата. В нея бяха само куп съсипани дрехи и книгата.
Книгата на майка ми.
Думите, които мама е написала за мен.
Написала ги е, когато съм се родил. Продължила е да пише до деня, в който е умряла.
В който е била убита.
Моят син, който, кълна се, ще види как светът ще премине към доброто.
Думите, които Виола ми прочете, защото аз не…
А сега проклетият Дейви Прентис.
— Моля ти се — обажда се кметът Леджър през зъби, — поне се опитай да… — после млъква и почва да ме гледа извинително. — Извинявай — казва за хиляден път откакто господин Колинс ни събуди с яденето тази сутрин.
Преди да успея да му отвърна подобаващо обаче, усещам най-тежкото и най-рязко свиване в сърцето, усещам най-силното дръпване в гърдите, най-силното през целия ми живот, толкова е изненадващо, че ахвам.
Поглеждам отново навън.
Жените на Ню Прентистаун приближават.
Започват да се събират отдалече; струпват се на групички по далечните улички, застават настрана от основната маса на мъжете, защото хората на Кмета Прентис, възседнали конете си, ги обграждат и не им позволяват да се доближат повече.
Мълчанието на жените е много по-различно от мълчанието на мъжете без Шум, най-малкото аз го чувствам по различен начин. Мълчанието на жените е като грамадна загуба, като вълна от тъга, изправена срещу Шума на света и аз трябва да изтрия сълзите от очите си, но се притискам още по-силно до отвора в стената, мъча се да ги видя по-добре, мъча се да видя всяка една от тях.
Мъча се да видя дали тя не е там.
Но нея я няма.
Няма я.
Жените приличат на мъжете, повечето носят панталони и ризи с различна кройка, някои са облечени в дълги поли, но всички изглеждат чисти и спретнати, и добре гледани и нахранени.
Косите им са събрани в разнообразни прически, дръпнати назад на опашки или подстригани късо, или пък пуснати дълги, а русите сред тях са много по-малко, отколкото си мислех, съдейки по видяното в Шума на мъжете в моя роден град.
И тогава виждам, че ръцете на повечето жени са скръстени на гърдите, а на лицата им е изписано съмнение.
На лицата им е изписан гняв, по-силен от гнева по лицата на мъжете.
— Някой в града противопостави ли се на решението ти да се предадете? — питам кмета Леджър, без да поглеждам към него. — Имаше ли хора, които искаха да се борят?
— Тук имаме демокрация, Тод — въздъхва той. Знаеш ли какво е демокрация?
— Нямам представа — отговарям, без да откъсвам очи от жените, без да спирам да я търся.
— Демокрацията означава, че мнението на малцинството бива изслушвано — продължава кметът Леджър, но мнозинството решава.
Поглеждам го.
— Всички хора тук пожелаха да се предадат, така ли?
— Президентът направи предложение — отвръща кметът Леджър и докосва сцепената си устна — на нашия демократично избран Съвет и обеща, че градът ще остане непокътнат, ако се съгласим да се предадем.