— И вие му повярвахте?
Очите на мъжа блясват.
— Ти или забравяш, или изобщо не знаеш, че скоро всички ние се бихме в една голяма и кръвопролитна война, война, която трябваше да сложи край на всички войни, война, която се проведе горе-долу по времето около твоето раждане. Ако съществува начин, по който подобен конфликт може да бъде предотвратен днес…
— Е, този начин е доброволно да се оставите на милостта на един убиец.
Кметът Леджър отново въздъхва.
— Мнозинството в Съвета, председателстван от мен, реши, че капитулацията е най-сигурният начин да се спасят възможно най-много животи — той отпуска глава на тухлите зад гърба си. — Не всичко на този свят е само черно и бяло, Тод. Всъщност, почти нищо не е само черно и бяло.
— Ами ако…
Щрак-щрак. Резето на вратата се плъзва встрани и господин Колинс влиза при нас с насочен пистолет в ръка.
Вперва очи право в кмета Леджър.
— Мърдай — казва.
Аз местя поглед от единия до другия.
— Какво става? — питам.
Кметът Леджър се изправя в ъгъла си.
— Изглежда цената на решението трябва да бъде заплатена, Тод — казва, мъчейки се гласът му да звучи безгрижно, но аз чувам как жуженето му лумва от страх. — Това беше един прекрасен град — после се обръща само към мен. — А аз бях един добър човек. Моля те да запомниш това.
— За какво говориш? — отвръщам.
Господин Колинс хваща кмета Леджър за лакътя и го изблъсква през вратата.
— Ей! — викам аз и скачам. — Къде го водиш?
Господин Колинс вдига юмрук да ме удари…
И аз се свивам и се дърпам от него.
(млъквайте!)
Господин Колинс се разсмива и вратата се заключва зад двама им.
Щрак-щрак.
А аз оставам сам в кулата на камбанарията.
А жуженето на кмета Леджър изчезва надолу по стълбите, и когато изчезва, чувам нещо друго.
Марш, марш, марш някъде в далечината.
Приближавам до отвора.
Ето ги.
Армията победителка влиза в Хейвън.
Потича по зигзагообразния път подобно на черна река, прашна и мръсна, сякаш изляла се от скъсана язовирна стена. Маршируват в редове от четирима или петима, първите вече изчезват сред дърветата в основата на водопада, докато последните едва превалят ръба. Тълпата ги наблюдава, мъжете обръщат глави, жените се взират от страничните улички.
Марш, марш, марш — звукът се усилва, отеква вече по улиците на самия град. Подобно на часовник, който отмерва обратно броене.
Тълпата чака. Аз също чакам.
И тогава, сред дърветата, при последния завой на пътя…
Ето ги.
Армията.
Води я господин Хамър.
Господин Хамър, който живееше в бензиностанцията на Прентистаун, господин Хамър, който мислеше зли, кървави мисли, които никое момче никога през живота си не трябва да чува, господин Хамър, който застрелваше хората във Фарбранч в гърба, докато бягаха.
Господин Хамър води армията.
Вече го чувам, подвиква заповеди на хората наоколо. Стъпи, крещи той в ритъма на марша.
Стъпи.
Стъпи.
Стъпи, на врата.
Армията навлиза на площада, излива се по единия му ръб, вклинява се между мъжете и жените като непреодолима сила. Господин Хамър е достатъчно близо и аз виждам усмивката му, усмивката, която отлично познавам, усмивка, която удря, усмивка, която зашлевява, усмивка, която владее.
А когато господин Хамър доближава съвсем, вече съм сигурен.
Това е усмивка без Шум.
Някой, може би от хората на Кмета, е отишъл да посрещне армията още преди водопада. Носел е лека със себе си. От армията не долита никакъв друг Шум, освен тропането на крака и напевните заповеди.
Стъпи, стъпи, стъпи на врата.
Маршируват по ръба на площада, докато стигат подиума. Господин Хамър спира до единия му заден ъгъл, а останалите мъже започват да се строяват зад гърба му, подреждат се гърбом към мен, лицата им са обърнати към тълпата, която напрегнато се взира в тях.
Започвам да разпознавам войниците, докато се строяват. Господин Уолъс. Господин Смит младия. Господин Фелпс от магазина. Мъже от Прентистаун, но и още много, много други, непознати мъже.
Армията, която расте с всяка измината крачка.
Виждам Айвън, мъжа от хамбара във Фарбранч, мъжът, който тайно ми съобщи, че Прентистаун има съюзници. Той оглавява една малка част от армията, войниците му стоят зад гърба му, доказват думите му с присъствието си, с напрегнатите ръце, със заредените пушки.