Последният войник заема мястото си, отшумява последната заповед.
Стъпи, на Врата!
И тогава вече не се чува нищо, освен мълчание, мълчанието се носи над Ню Прентистаун като вятър.
А после чувам как портите на катедралата се отварят някъде под мен.
И Кметът Прентис излиза, за да направи обръщение към новия си град.
— В момента — казва той в микрофона, след като е приел поздрава на господин Хамър и е изкачил стъпалата на подиума, — вие сте смъртно изплашени.
Мъжете от града отвръщат на погледа му, мълчат, не издават нито звук, нито Шум, нито жужене.
Жените от града стоят в страничните улички и също мълчат.
Армията стои напрегната като ударник, готова на всичко.
Усещам, че съм затаил дъх.
— В момента — продължава Кметът, — вие мислите, че сте победени. Мислите, че вече няма надежда. Мислите, че съм дошъл тук да подпиша смъртната ви присъда.
Обърнат е с гръб към мен, но усилвателите, скрити в четирите ъгъла на подиума, карат гласа му да гърми над площада, над града, сигурно и над цялата долина, че и отвъд нея. Кой друг може да слуша думите му? Кой друг, след като всички живи хора от Новия свят са събрани днес на този площад, а мъртвите са под земята?
Кметът Прентис говори на цялата планета.
— И сте прави — казва той, а аз съм сигурен, че усещам усмивката в думите му.
— Вие наистина сте победени. Наистина сте завладяни. А аз наистина ще прочета присъдата ви.
Той замълчава, за да може хората да смелят чутото. Шумът ми заръмжава силно и виждам как неколцина от мъжете вдигат очи към кулата, към мен. Опитвам се да не съм много Шумен, но кои ли са тези хора, които ме гледат? Кои ли са тези чисти и спретнати, и добре нахранени хора, които току-що са се предали на врага?
— Но не аз ви завладях — обажда се Кметът. — Не аз ви победих, не аз ви стъпках и поробих.
Пак замълчава и се взира в тълпата. Облечен е целият в бяло, с бяла шапка, с бели ботуши, целият подиум е покрит с бели чаршафи и така, огряна от следобедното слънце, фигурата на Кмета е направо ослепителна.
— Вие бяхте поробени от собствената си леност — казва той. — Победи ви вашето самодоволство. Вие сте обречени — гласът му рязко се повишава, подчертавайки обречени така силно, че половината тълпа подскача, от собствените си добри намерения!
Вече сам се напряга, диша тежко в микрофона.
— Вие сте си позволили да станете толкова слаби, така крехки пред лицето на предизвикателствата на този свят, че само за едно поколение сте се превърнали в хора, които капитулираха пред един Слух!
Кметът започва да крачи по подиума с микрофона в ръка. Всички уплашени лица от тълпата, всички войници в армията, всички до един местят очи, следейки движението му, напред-назад, напред-назад.
Аз също следя движението му.
— Позволихте на една армия просто да влезе в града ви и, вместо да я накарате да го завладее, вие й го поднесохте доброволно!
Продължава да крачи, гласът му гърми.
— Е, знаете как постъпих аз. Аз взех предложеното. Аз ви взех. Отнех живота ви. Отнех града ви. Отнех ви бъдещето.
После се засмива, сякаш не може да повярва на собствения си късмет.
— Очаквах война — казва.
Някои от хората в тълпата са забили поглед в земята, не смеят да погледнат съседа си в очите.
Чудя се дали се срамуват.
Надявам се да се срамуват.
— Но вместо война — продължава Кметът, — получих разговор. Разговор, който започна с думите „Моля ви, не ни правете зло“ и завърши с „Моля, вземете всичко, което пожелаете“.
Рязко спира насред подиума.
— Очаквах Война! — изревава и свива юмрук.
И всички на площада трепват и се свиват.
Ако цяла тълпа може да трепне и да се свие, точно това се случва.
Повече от хиляда мъже трепват и се свиват пред един, сам-самичък.
Не виждам как реагират жените.
— Вие не ми дадохте война — казва Кметът с весел глас, — и по тази причина сега ще си понесете последствията.
Чувам как портите на катедралата отново се отварят и господин Колинс излиза, блъскайки пред себе си кмета Леджър с вързани на гърба ръце, изтиква го покрай цялата строена армия.